Мартин организира специално пари за приятелката си Кети. Той планира всичко като се допита до най-близките ѝ хора.

Имаше изобилие от храна, напитки, приятели и всичко, Кети обичаше.

Тя се смееше, плачеше и казваше:

– Това е точно като за мен.

Едва сега Мартин осъзна, че е почнал да я опознава по-добре. Той знаеше какво обича, от какво се чувства неудобно, какво я кара да се чувства жива.

– Това е разликата, – каза си Мартин, – да знаеш за някого и да го познаваш.

Понякога се отнасяме към Бог като към познат. Някой, на когото кимваме учтиво в църквата, чиито истории сме чували, но чието сърце всъщност не познаваме.

Ако забавим темпото достатъчно дълго, това може да се промени.

Исус дойде не само за да ни покаже кой е Бог, но и за да направи връзката ни с Него възможна.

Чрез Него сме поканени да познаваме Бог лично: Неговия характер, Неговото състрадание, Неговия сърдечен ритъм спрямо нас.

Колкото повече време прекарваме с Него, толкова по-познат става гласът Му.

Започваме да разпознаваме Неговите пръстови отпечатъци в обикновените моменти и да се доверяваме на Неговото присъствие в трудните.

Да познаваш Бог означава да ходиш с Него всеки ден, не съвършено, а лично, учейки се, слушайки, смеейки се, а понякога просто седейки тихо в Неговата компания.

Знам ли за Бог или наистина Го познавам?

Как мога да прекарам време с Господа днес по начин, който да задълбоча връзката си с Него?

Боже, искам да Те познавам, не просто фактите или стихове Ти, а Твоето сърце. Научи ме да ходя отблизо с Теб и да разпознавам Твоето присъствие във всеки момент.

Пространството между ушите на Венелин бе около петнадесет сантиметра.

То бръмчеше от непрестанна активност.

Обработваше данни. Издаваше команди. Правеше избори.

То съществуваше, за да филтрира фактите и да взема решения.

Проектирано бе и създадено от Бог.

Така се определяше хода на живота на Венелин.

– Едно правило е по-важно от всички останали, – разсъждаваше на глас Венелин. – И това е истината. Добрите решения зависят от надеждна информация. За това всяка мисъл трябва да бъде добре обмислена.

– Не правим така с храната, – усмихна се предизвикателно сестра му Петрана. – Това, че виждаш шоколад, не означава, че трябва да го ядеш. Здравият разум ни насърчава да практикуваме дискретно хранене.

– Мислите ни също не заслужават пълна свобода, – отбеляза Милан. – Само защото имате мисъл, не е нужно да ѝ даваме ход. Нека да практикуваме придирчиво мислене.

На стената на концентрационен лагер пишеше:

„Вярвам в слънцето, макар и да не грее. Вярвам в любовта, дори когато не е показана. Вярвам в Бог, дори когато той не говори“.

Коя ръка би могла да изтрие такова убеждение? Какви очи можеха да видят добро в ужаса, в който е живял пишещия на стената?

Има само един отговор:

– Очите му са избрали да виждат невидимото.

Затворникът е насочил погледа си не към това, което е виждал около себе си, а към това, което не е виждал.

Това, което виждаме, продължава кратко време, а това, което не можем да видим, е вечно.

Виждаме нараняването, или Лечителя.

Бог знае, че ти и аз сме слепи. Той знае, че животът чрез вяра, а не чрез виждане не идва естествено. За това ще ни помогне.

Приемете помощта Му.

Не живейте опирайки се на фактите, а „виждайте“ чрез вяра.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.

Дъщерята на Михаил Сара бе диагностицирана с рак.

Бащата гордо заявяваше:

– Изобщо не се съмнявам, че Бог ще я изцели.

Съпругата му Дора и синът им Петър вярваха и изповядваха едно:

– Нашето подчинение на Бог ще доведе до изцелението на Сара.

След пет години борба момичето почина.

Михаил и Дора потопени в мъка по дъщеря си, се питаха:

– Какво се е объркало?

– Разочарован съм, – признаваше си Михаил. – Имам чувството сякаш Бог ме е разочаровал.

Дора само въздишаше, а същевременно дълбоко и тихо роптаеше:

– Нали е писано, че тези, които почитат родителите си и се доверяват на Господ, ще имат дълъг живот?!

Сара бе демонстрирала голяма вяра по време на страданието си.

Михаил не можеше да се примири:

– Не не мога да приема фактите за мрачната реалност на мъчителните страдания и смъртта на дъщеря ми. Къде е Бог, когато всичко това се случи? Защо лоши неща се случват на добрите хора?

Когато животът се обърка, човек по-ясно разбира уникалната природа на нещастието.

Трагедията сполетяла Михаил и семейството му, разкриваше нуждата от по-голяма рамка на разбиране относно връзката между Бог, вяра и болка.

Михаил се надяваше, че вярата му ще бъде нещото, което ще го избави от страданието, но тя се оказа нещото, което го доближи до Бог.

Проблемите често ни изкушава да гледаме на Бог като „вълшебна пръчица“.

Отчаяно търсим отсрочка и се опитваме да намерим идеалните думи или действия, с които да предизвикаме Бог, да ни даде това, което искаме.

Вярата не е това, което използваш, за да получиш това, което искаш. Тя е това, което трябва да имаш, когато не получаваш това, което си поискал.