Господ възкреси Лазар. Всички, които видяха това чудо повярваха в Исус. Много от тях тръгнаха за Ерусалим, за да разкажат на другите за това чудо.

Ерусалим е само на три километра от Витания, затова много хора от Ерусалим тръгнаха към дома на Лазар, за да видят възкръсналия.

На следващия ден Господ каза на учениците си:

– Идете в селото, което е на среща ви и щом влезете в него, ще намерите вързано осле, което никой човек не е още възсядал, отвържете го и го докарайте.

Те отидоха и намериха едно осле, вързано до вратата, вън край пътя и го отвързаха.
Докато отвързваха ослето, стопанина на животното дойде и попита:

– Защо отвързвате ослето?

– На Господа трябва, – казаха те.

Докараха го при Исуса и като намятаха дрехите си на ослето, качиха Исуса. Той седна на него и тръгна към Ерусалим.

За това узнаха мнозина и народът излезе да Го посрещне. В Ерусалим и около него имаше твърде много хора, които бяха дошли от цяла Юдея, Египет и други страни, за да празнуват Пасхата.

Доста от хората срещнаха Исус с възторг други, които не го познаваха питаха:

– Кой е този?

– Това е Исус, великият пророк от Назарет, който възкреси мъртвия Лазар, лежащ от четири дена в гроба, – отговаряха тези, които бяха вече научили за чудото.

Хората, които стояха по-близо, започнаха да постилат дрехите си пред краката на ослето. Други взеха да режат палмови клони и започнаха да застилат с тях пътя пред идещия Исус.

Тия, които вървяха отпред и тия, които идваха изподире викаха:

– Осанна! Благословен, Който иде в Господното име! Осанна във висините.

Множеството ученици започнаха да се радват и да славят Бога, за всичките великолепни дела, които бяха видели:

– Благословен Царят, Който иде в Господното име. Мир на небето, и слава във висините!

Някои от фарисей му рекоха:

– Смъмри ги.

– Ако тия млъкнат, камъните ще извикат, – отговори им Исус.

Всички хора мислеха, че Исус идва в Ерусалим, за да стане цар и да освободи евреите от римляните, но Той след като очисти храма, от търговците, които мислеха само за своите печалби, отиде със учениците Си във Витфагия и остана там да нощува.

Народът се разочарова. Те така и не разбраха, че Исус не е дошъл, за да стане Юдейски цар, а за да бъде Спасител на цялото човечество. Господ дойде, за да спаси хората от греха и царството на тъмнината.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

Един ученик отишъл при учителя си и започнал да се възмущава:

– Учителю, не мога да разбера, как хората, на който Бог е дал дарове като пророчество, способност да изцеляват другите, могат да ги използват за егоистични цели? Нали по този начин причиняват зло на останалите?

– А ти можеш ли с чиста съвест да кажеш, че винаги за благото на другите използваш, даровете, които си получил от Господа? – попитал учителят.

– Но аз с нищо особено не съм надарен, – изненадал се ученикът. – Ако имах някакъв дар, бих го използвал само благото на другите.

– Сигурен ли си, че Бог не те е дарил?  Нима Господ не ти е дал способност да виждаш красотата, а ти вместо да ѝ се наслаждаваш, гледаш да покажеш човешките недостатъци, грозотата и мръсотията. Ти си надарен да говориш, но вместо благословение, твоите устни произнасят проклятие.

Ученикът навел глава, а учителят продължил:

– Всички сме надарени да обичаме и прощаваме, но вместо това, ти се сърдиш, обиждаш се, таиш гняв и злоба в сърцето си. Ти си създаден, за да твориш добро, но твоите постъпки винаги ли носят благо на хората? Нима твоите действия не носят страдание и болка на околните? Спомни си за това, когато решиш да съдиш другите. Научи се да цениш тези дарове, които ти сам имаш.

На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.

Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“  все още не бе го изоставил.

Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:

– Хайде, Мони, време е за училище.

Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:

– Днес не може ли да не ходя на училище?

На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.

Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:

– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.

Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:

– Честит първи април, Мони!

Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.

А майка му съвсем спокойно продължи:

– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.

Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.

Навярно всеки от вас е писал не веднъж , в началото на учебната година, съчинение на тема „Как прекарах лятната ваканция“.

Много ученици се срамуват, че не са били на море или някакъв курорт, а са помагали на родителите си на полето, за това съчиняват невероятни истории.

Днес искам да ви запозная с едно доста интересно съчинение по тази тема. В него се поставя сериозно въпроса: Мога ли да не разказвам, това не е ли мое право?

Ето ви и самото съчинение, би трябвало да се позамислите малко над написаното:

„Как съм прекарал лятото, това вас не ви засяга. Това си е моя лична работа, защото лятото е моето свободно време, с което лично разполагам. Трябва да уважавате правото на човек сам да избере, да ви разкаже или напротив.

Ако ми поставите двойка, то с вас ще се видим в Европейския съд. Там ще ви извикат, а аз ще бъда на същото място и по други дела. А по какви, това си е лично моя работа и това съвсем не ви засяга!“

Демокрация ……