Метафора за „обличането със сила”, показва, че учениците на Исус Христос преди деня на Петдесетница са все още са уязвими, немощни, както всички останали хора. А битката с врага на неверието и  благовестяването на Словото за възкръсналия Христос са доста сериозни дела.

„Сее се в немощ, възкръсва в сила”.

Това „обличане със сила” не става от човека, а „отгоре“, от Бога.

„Силата свише” не се изразява само в припомняне на библейските истории и в емоционални възгласи, а в реални постъпки, дръзновение и самопожертвувателност.

Това изпълване, премахва влиянието на греха. Силата на греха не се побеждава със спазване на правила и норми на поведение, няма значение колко са религиозни или църковни.

Човек съгрешава, когато върши неугодни дела на Бога. Победата над греха става чрез покаяние и израстване чрез Святия Дух.

За какво се дава тази „сила свише“? Заради едно единствено нещо. Да бъдем свидетели за Бога в семейството си, на работното място, в етноса си и „до края на земята”.

Всички тези думи сочат към една дълбока промяна и начало на нещо неочаквано.

Било е непоносимо задушно, но внезапно е подухнал силен вятър и е премахнал тази задуха, а присъстващите дълбоко поели обновения въздух.

Всичко вкиснатото и стоящото в блатото се превърнало в живот. В закрития хоризонт, в тъгата и мрака се взривила светлината на любовта, обещанието за свобода и огъня на творчеството. Всичко се обновило.

Това са слаби човешки думи, които само намекват за това, което е станало в центъра на християнството. Вярата в идването на Божия Дух одухотворява живота, води до победа над всяко робство, инерция и ограниченост.

Христос каза на учениците си за това пришествие на Утешителя и че човеците трябва да Го приемат.

След този тайнствен „трети час“, всичко добро и истинско в християнството живее с вяра чрез Святия Дух, с опита от неговото идване и неизреченото, със светлината и радостта от общението с Него.

На този велик и славен ден Петдесетница Църквата празнува тази вяра и опит.

Невъзможно е да се говори за Святия Дух, без да се спомене Църквата. Ентусиазираното сегашно поколение с относително нови форми на духовен опит, не трябва да ни подвеждат.

Бог е изпратил Святия Си Дух, не за да преживеем едно духовно пътуване в Дисниленд.

Разбира се, когато сме депресирани и подтиснати, свежият вятър на Божия Дух често ни дарява с нова перспектива за нещата. По-важното е, че усещаме Божието присъствие, Божията любов и утешение, и не на последно място радост.

Божият Дух се дава на учениците на Исус, за да занесат новата вест за това, че Той е Господ, че е триумфирал над силите на злото и сега се ражда нов свят за нас, но ние трябва да допринесем за нарастването му.

Невъзможно е да мислим за задачата на Църквата, забравяйки за Божия Дух. Ние не можем да продължим делата на Исус със собствени сили. Ако някой мисли, че може, то в него има прекалено много гордост.

Без Божият Дух ние не можем да свършим нещо, което да има тежест в Божието царство.

Без Святия Дух Църквата не може да бъде Църква.

Веднъж един старец и един от неговите ученици влезли през портата на един голям град, за да разкажат на хората там за християнската вяра.

Един християнин, жител на този град отишъл при старецът и казал:

– Нужни ли са на някого тук твоите проповеди. Хората тук са с натежали сърца и се противопоставят на словото на истината. Те не искат да се учат. Не си губи времето с тях.

Старецът го погледнал и казал:

– Прав си.

След няколко минути при старецът дошъл друг християнин и казал:

– Не се съмнявай, ти ще бъдеш добре посрещнат в този град. Хората те чакат и се надяват да чуят скъпоценните думи на Евангелското учение, идващо от устата ти. Те жадуват за знания и са готови да служат. Техните умове и сърца са отворени за теб.

Старецът му отговорил съвсем спокойно:

– Прав си.

Ученикът не издържал и попитал старецът:

– Обясни ми, защо и на двамата каза едни и същи думи? Та те казаха съвсем различни неща?!

– Прав си, – казал старецът. – Вероятно си забелязал, че и двамата казаха истината, съответстваща на тяхното разбиране за света. Първият вижда във всичко само лошото, а втория търси доброто. Двамата възприема света такъв, какъвто очакват да го видят. Всеки от тях изхожда от своя опит за разбиране на света. Нито един от тях не излъга. Те и двамата казаха истината, само че не цялата.

Живял някога мъдрец. Той учел учениците си:

– Хората се оскърбяват от три неща. Те могат да кажат, че си глупава, могат да те нарекат роб или бездарник, без никакъв талант.

– Ако това се случи с нас, какво да правим? – попитал най-нетърпеливият от учениците.

– Тогава си спомнете простата истина, – казал мъдрецът. – Само глупак, може да нарече друг глупак. Само роб, търси роб в другия. Само посредствеността оправдава чуждото безумие, защото не го разбира.