„Уважаеми Служители на Бога, принуден съм да ви обърна внимание на факта, че освен „Шифърът на Леонардо“ в света, има много книги, които са в противоречие с учението на вашата доктрина, като учебници по биология, астрономия, история, …“

Отговор от Ватикана:

„Уважаеми, Дан Браун, трябва да се отбележи, че освен Богословие, вие нищо не знаете за биологията, астрономията, а също и за историята“.

Горанов бе професор в Университета. Лекциите му бяха интересни и бъдещите специалисти с охота ги посещаваха. Професорът си имаше свой подход, с който искаше студентите му да се изградят като творчески личности. Той често чуваше от учащите се в университета да се оплакват от въпросите на изпита:

– Това го няма в записките ми!

– Този въпрос го няма в учебника!

– Може и така де е, – казваше Горанов на студентите, – но аз искам да размишлявате върху въпроси, които не са изяснени дума по дума в учебника. Целта ми е да усвоите материала толкова добре, че сами да можете да го прилагате на практика.

Но студентите не бяха съгласни с него и роптаеха:

– Нали на изпита идваме, за да покажем как сме усвоили знанията от учебника? За каква практика става дума тук?

– Всъщност, – продължи да ги убеждава Горанов в правотата си, – ако прочетете материала, потърсите помощта ми и участвате в обсъжданията по време на лекциите, със сигурност бихте се справили със всяка задача, която ви поставят.

Един ден, когато пак имаше мърморене след изпита, Димитър взе страната на професора:

– Когато се сблъскаме с трудни житейски въпроси, като объркан социален проблем или някоя морална дилема, какво ще правим? Знаем само да се оплакваме. Трябва да се научим да мислим и разсъждаваме, а не като папагали, да заучаваме точните отговори на определени въпроси.

– Прав е, – съгласи се с него Дамян. – Ако утре се сблъскаме със ситуация, която не е описана в учебника и изисква от нас размисъл, какво ще правим тогава?

– Вярно казвате, – присъедини се към тях и Христо. – Не е достатъчно само да наизустяваме нещата, трябва да се научим и да мислим.

Все още се намираха недоволни и мрънкащи, но болшинството осъзна метода на работа на преподавателя си и се съгласиха с неговия начин на действие.

Страната има нужда от мислещи хора, а не от роботи отговарящи на въпросите: „Ако….. то….“

Човек е същество надарено с разум и той не трябва да забравя, че той му е даден, за да го използва.

Семейството на бъдещият бизнес магнат избягало от от континенталната част на Китай в Хонг Конг по време на Китайско-японската война.

Бащата на Ли бил начален учител. Той умрял от туберкулоза.

За това 14 годишният подрастващ Ли трябвало да напусне училище и да започне работа във фабрика за каишки на часовници. След това се преместил във фабрика, където правели изкуствени цветя. Там работил по шестнадесет часа на ден и почти всичките изкарани пари ги давал на майка си.

Ли Кашин никога не е посещавал колеж или университет, но е четял ненаситно.

Една от главните компоненти на неговия успех е умението да придобива самостоятелно знания.

Когато станал на 22 години открил фирма за производство на изкуствени цветя и други пластмасови изделия. Той сам водел счетоводните книги. За целта просто взел учебници и ги изучил, така разбрал как да води счетоводството на фирмата си.

Такава работоспособност и обучаемост, съчетана с рядка честност  в бизнес средите, направи Ли Кашин най-богатия човек в Хонконг и втория в Азия.

В университета бе дошло време за изпити. Студентите упорито работеха над учебниците. Една от групите в университета знаеха, че професорът е много взискателен и задава много трудни въпроси.

Дойде денят на изпита. Първи се реши да изтегли билет Владимир, той бе най-добрият в тази група. Бързо и точно се справи с всички въпроси, които му се бяха паднали.

Неочаквано професорът го попита:

– Как се казва нашата чистачка?

– Това някаква шега ли е? – изненадано попита Владимир.

– Аз наистина искам да науча дали студентите знаят името на жената, която чисти стаите и коридорите в университета, – съвсем сериозно каза професорът.

Владимир не можеше да отговори на този на пръв поглед лесен въпрос. Тогава професорът се обърна към останалите от групата:

– Знаете ли как се казва нашата чистачка?

Останалите от групата също мълчаха. Те всеки ден я виждаха в университета, но никой не се бе заинтересувал от нея, дори не бяха разговаряли с нея, а  как се казва за тях нямаше значение.

Един от студентите не издържа напрежението и попита:

– Нима е толкова важно да знаем нейното име?

Професорът бавно ги изгледа един по един, а след това обясни:

– Работата е там, че когато завършите университета, вие ще работите не с книги и учебници, а с реални хора. Всички те са различни и трябва да намерите общ език с тях. Всеки човек е важен, изключително важен. Запомнете добре това!

Изобщо не се съмнявайте, че този урок студентите запомниха за цял живот.

Благодарение на какво се отваря нашата уста? Без да смятаме костната структура, представена от черепа и долната челюст, трудно е да се повярва, че устата е поредица от мускули, опънати  с кожата и мембраните.

Един бърз поглед на учебника по анатомия ни показва, че тези мускули съставляват значителна част от контура на лицето ни. Всеки мускул е отговорен за определено движение на нашата уста – свирене, дъвчене или напомпване.

За това фразата „направи такова лице и то ще си остане така“ не е съвсем неправилна.

Ако мускулите  и челюстта  се фиксират в определено положение, като например, при спазъм на дъвчащите мускули или изкълчване, когато лекарят нагласява челюстта обратно в правилното ѝ положение, никак няма да ни е до смях.