Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.

Зарко и Боряна се прибираха с кола у дома си. Изведнъж насред пътя видяха жена, която им махаше да спрат.

– Не спирай, – каза уплашено Боряна, – може да е нещо, което е прекалено опасно.

Но Зарко реши да мине близо до жената, за да се увери, че никой не е пострадал.

Когато приближиха с колата и двамата забелязаха, че цялото лице на жената  е нарязано и в синини.

Тогава Зарко спря и реши да види с какво може да помогне на тази жена.
– Семейството ми катастрофира, – каза наранената в лице, – мъжът и синът ми са още в колата.

– Къде е колата? – попита Зарко.

– Тя е паднала в една дълбока канавка, – отговори жената. – Мъжът ми е мъртъв, но малкото ни дете е още живо. Моля помогнете ми.

Зарко реши да се спусне в канавката и да спаси детето, а на жената спряла ги на пътя каза:

– Останете при жена ми, ще видя какво мога да направя.

Когато Зарко се спусна до колата, забеляза двама мъртви на предната седалка, но не им обърна внимание, а бързо грабна детето и се върна при колата си.

– Къде е жената, която беше при теб? – попита Зарко жена си.

– Тя тръгна след теб към катастрофиралата кола.

Тогава Зарко реши да се върне и да види, дали в колата няма още някой останал жив. При новия оглед, откри че мъжът зад волана е мъртъв, жената до него също, но…..

– Та това е жената, която ни спря на пътя и искаше помощ, – потресен извика Зарко.

На жена си обясни:

– Мъжът и жената в колата са мъртви, но е станало някакво чудо. Мъртвата жена е тази, която ни спря на пътя и поиска помощ от нас.

– Това е само Божия намеса, – прехапа устни Боряна.

Двамата прибраха детето и го отгледаха, като свое. Те нямаха деца, а това бе като Божи дар за тях.

Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.

В Япония се смята за много неприлично да се целуваш пред свидетели.

Поради тази причина почти никога няма да видите целувка в японски филм.

Това, което в света наричат „японска“ целувка се прави така:

Заставате на крачка един от друг, наклонявате се напред, протягайки устни да докоснете тези на партньора.
Устата не се отварят!

Петър изведнъж реши да отиде на риболов. Всъщност това бе кодовото название за среща с приятели на чашка. За да покаже, че нищо лошо не върши и е много загрижен за семейството си, той каза на жена си:

– Ще взема Станислав със себе си. Ще пошляпа във водата. Ще поиграе на чист въздух.

– Да не го изгубиш някъде, – тревожно го погледна жена му.

– Как ще го загубя, та той вече е голям, – засмя се Петър, като тайно намигна на сина си.

Докато Петър беше на реката, под сянката, където си пийваше с приятелите си, петгодишният Станислав бе оставен на свобода. Детето се къпеше, препичаше се и не усети кога изгоря на слънцето.

Когато Петър видя зачервеният гръб на сина си разбра, че е станала беля. Бързо взе момчето и го заведе в близката болница.

Там ги посрещна една възрастна медицинска сестра, на която всички викаха леля Мира.

– Май сте прекалили със слънцето, – каза им тя, – но аз имам чудодейно лекарство.

Медицинската сестра намаза с мехлем изгорелия гръб на Станислав и нещата се понаредиха.

По време на лечението медицинската сестра смъмри безотговорния баща:

– За децата си човек трябва да се грижи. Лятото настъпи, малките не мислят много за силното слънце и му се радват, но родителите, особено бащите трябва много да внимават.

Вечерта мъжът се върна със сина си в къщи. Застана пред жена си виновен и уплашен, а малчуганът бе намръщен и ядосан.

Жената попита:

– Какво се е случило?

Мъжът ѝ наведе глава и нищо не каза.

– Как какво? – свил устни, каза синът настървено. – Докато татко ловеше риба под сянката, лятото ми се нахвърли отгоре….