Симо вървеше към къщи и не забелязваше нищо около себе си. Той размишляваше върху думите, които приятелят му Кольо каза:

– Щом си новороден християнин, ти знаеш със сигурност, че Исус живее в теб чрез силата на Светия Дух. Чувства ли се Бог удобно в теб, като у дома Си? ……

Сега Симо си мислеше, колко още неща бяха в него, които излизаха през устата му във вид на гняв, страх, ревност, мърморене, оплакване, ….

– Добре ли се чувства Бог, със всичко това в мен? – питаше се той.

Отговорът не закъсня, но дойде по необичаен начин.

Същият ден той отиде на гости на Георги. Като го видя, приятелят му много се зарадва.

– Добре дошъл! Хайде, влизай. Ей сега ще направя едно кафе, а ти се настани удобно и се чувствай като у дома си.

В това време влезе съпругата на Георги и между тях избухна кавга. Симо се почувства неловко в тази ситуация. Караницата продължи доста дълго, сякаш домакините бяха забравили за него. А на него му се искаше едно единствено нещо, да се махне по-скоро от там.

И както си седеше, Симо изведнъж си спомни въпроса на Кольо: „Бог е направил обиталище в теб, добре ли се чувства там?“

„Трябва да се откажа от някои неща в себе си, – помисли си Симо, – които ме карат да забравя Божието присъствие. Ако позволя непростителност, кавги и размирици в сърцето си, Той ще се чувства неудобно, както аз по време на тази караница“.

Устата ни трябва да бъдат изпълнени с хваление и благодарност към Бога, но затова трябва да позволим на Господа, да почисти добре сърцето ни от всичко, което не Му е угодно.

Станете рано сутринта и кажете:

– Добро утро, Господи. Днес бих искал в мен, да се чувстваш като у дома си.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.