Валери посети магазина за играчки заедно с дъщеря си Таня, за да ѝ избере подарък за рождения ѝ ден.

– Татко искам тази кукла. А имаме ли достатъчно пари за нея?

Валери с усмивка ѝ кимна с глава.

Таня с радост тръгна към касата, но изведнъж спря. Тя видя момче, което бе дошло в магазина с баща си. То бе облечено в износена куртка. Изглежда доизносваше дрехите на по-големия си брат.

Момчето се приближи към една видео игра и я взе, но баща му го погледна тъжно и поклати отрицателно глава:

– Нямам толкова пари.

Момчето бе много разстроено. То постави играчката обратно на мястото ѝ.

Таня прошепна на баща си:

– Татко, хайде да купим тази видео игра, – и тя протегна ръка към играта, която момчето бе пожелало.

Двамата отидоха на касата и я платиха. След това Таня прошепна нещо съвсем тихичко на касиерката, а жената само ѝ се усмихна.

Когато тъжното момче приближи касата с баща си , за да плати книжка със стикери, касиерката каза:

– Поздравления! Днес вие сте стотния ни клиент и получавате като подарък тази видео игра.

Това бе същата игра, което момчето си бе пожелало.

Когато Таня излезе от магазина с баща си, той я попита:

– Защо реши да направиш такъв подарък на съвсем непознато момче?

– Баба и дядо вчера ми казаха да си купя това, което ще ме направи най-щастлива, – отговори Таня. – И аз направих така. Ти видя ли, колко много се зарадва момчето?

Децата са много искрени, от тях трябва да вземем пример.

Мъж отивал до банката да вземе заем. Магазинът му фалирал и трябвало да го затвори.
Той нямал достатъчно сили да се бори, не вярвал, че ще успее.

Изведнъж той видял човек, който нямал крака. Инвалидът седял на дървена платформа, на която били монтирани колелета от ролкови кънки. Той се придвижвал, като се оттласквал с две парчета дърво.

Мъжът го срещнал, когато инвалидът пресякъл улицата и се опитвал да се качи на тротоара.

Очите им се срещнали. Неочаквано на лицето на инвалида се появила широка усмивка:

– Добро утро, господине. Прекрасно утро, нали?

Говори се, че лекарските грешки струват скъпо на хората. И с това е трудно да се спори.

Освен това лекуващите медици имат голяма отговорност. За това лекари трябва да стават тези, които наистина искат да помагат на хората.

Преди няколко дена Милка посети своята приятелка Николета в болницата. В стаята на приятелката ѝ лежеше 89 годишна баба.

– Тя почти не се движи, – каза приятелката ѝ Николета, – за това ѝ е необходим специален матрак. Това го чух от лекарите, когато идваха на визитация.

Един от лекарите, който по това време минаваше през стаята, каза на санитарката:

– Сменете матрака на тази жена.

И в този момент стана нещо много интересно.

Докато санитарката сменяше матрака, лекарят взе на ръце възрастната жена и ѝ изпя една песен. Върху устните на бабата се появи някакво подобие на усмивка. Тя се чувстваше като малко дете в обятията на майка си, която ѝ пее някаква  песен.

По-трогателна картина  Милка не бе виждала в живота си. Очите ѝ се насълзиха.

„Именно такива качества трябва да притежава един лекар, – помисли си Милка“.

Тя остана във възторг от това, което направи лекарят за болната жена.

Нека в света да има повече такива хора!

На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.

Тони се прибра късно от работа и завари жена си заспала. Тя бе прегърнала малкия им син, който се бе сгушил на възглавницата.

С умиление наблюдаваше и двамата за известно време. Те бяха най- любимите му и близки за него същества. Обзеха го чувства, които до сега не бе изпитвал.

„Даря понякога не получава от мен необходимото уважение, – помисли си Тони. – Всеки път, когато се върна от работа, тя изглежда толкова уморена.“

До сега той не се бе запитвал, как става така, че той се е трудил цял ден, а тя никъде не е излизала, а е толкова изтощена.

„С какво се занимава, докато ме няма? – започна да размишлява Тони. – Нима само седи с детето и по цял ден да гледа телевизия? Едва ли!“

Изведнъж му просветна и Тони направи за себе си велико откритие.

„Нашето малко момченце е гладно още от сутринта, – продължи да разсъждава Тони. – Даря може да е гладна, но тя пренебрегва своите нужди и го храни. След това навярно играе с него, сменя му пеленките и отново го занимава с нещо …“

Но нали синът им все пак заспива и през деня?!

„Да но за нея няма време за сън, – тъжно се усмихва Тони. – Тя трябва да прибере разхвърляните играчки, да изпере нацапаните детски дрешки, да измие съдовете ….“

И когато успява да свърши всичко това и много други неща, малчуганът се събужда. И детето отново се нуждае от маминото внимание.

Отново хранене, игри, занимания.

През главата на Тони преминаха всички тези картини и той въздъхна:

– Навярно Даря няма време и да похапне, както трябва.

„Сигурно нашият юнак отново разхвърля играчките, дори успява за съвсем кратко време да се изцапа, – лека усмивка изплува на лицето на Тони.- Сега разбирам, колко много сили губи Даря, за да расте нашият малчуган щастлив и доволен“.

– Спете спокойно и двамата, – каза тихо Тони. – особено ти, скъпа моя Даря. Прости ми, че до сега не бях забелязвал твоя самоотвержен труд. Изглежда да бъдеш майка, съвсем не е лесно.

Тони затвори тихо вратата и ги остави да си почиват след дългия и изморителен ден, особено тежък за крехката Даря….