Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.
Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.
– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.
Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.
Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:
– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?
– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.
– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.
– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.
Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:
– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.