Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата. Пламен и Михаил се облегнаха на оградата.

– Не се чувствам много насърчен от днешната служба днес, – каза Пламен. – А ти?

– И аз съм в същото положение, – добави Михаил.

На Надежда ѝ стана неприятно, когато чу неволно тези думи.

„Като се замисля – каза си Надежда – и аз понякога съм правела подобни коментари, а сега съдя хората за същото“.

Тя седна на близката пейка и се замисли:

„Когато отиваме на църква, какво си мислим? Днес какво ли ще ми донесе неделното богослужение? Но аз конкретно с какво съм допринесла за това общо служение? Трябва да спрем да пилеем енергията си в оплаквания и да се опитаме да служим на другите“.

При Надежда дойде жена, чиято дъщеря бе в болницата. Тя сподели с нея:

– Представяш ли си, тя е още малка, а е разказала за Исус на жената в съседното легло. След това се помолили двете и тази жена приела Исус Христос за свой Господ и Спасител.

След това жената разказа на Надежда и други преживявания като това. Тя беше толкова въодушевена, че зарази Надежда и тя възкликна:

– Слава на Господа!

След като се разделиха, Надежда отново потъна в разсъжденията си:

„Колко често сме завладени от егоизма си, а трябва да работим за общото служение на църквата по много начини. Какво ни коства да похвалим някой за неговите усилия? Необходимо е по-често да се включваме като доброволци, да търсим хора, които се нуждаят от помощ и да им помагаме. Най-важното, да се молим за всички“.

Обнадеждена Надежда стана и бодро закрачи към дома си.

Основаният от Николай Вавилов Всесъюзен институт по растениевъдство от началото на Втората световна война имал най-богатата колекция от семена от повече от сто хиляди образци на растения.

По време на блокадата на Ленинград сътрудниците на института с героични усилия са запазили колекцията при отсъствие на електричество и прекъсване на отоплението.

Само през зимата на 1941 срещу 1942 година са умрели петима вавиловци от глад, отказвайки се да разглеждат запасите от зърнени култури и картофите, като храна. А през лятото персоналът успял да посее необходимите проби под артилерийски обстрел.

В някои кутии проникнали плъхове, случили се кражби и през счупените прозорци, но като цяло за колекцията тези загуби се оказали незначителни.

Появата на църквата е нечуван риск. Шепа скромни рибари се впуснали в света, за да го заквасят с учението и духа на някакъв селски дърводелец.

Не е ли безумие това? Сам Исус казва: „Ето, Аз ви изпращам като овце сред вълци“.

Има ли по-безнадеждна задача от тази? Нима овца смее да си въобрази, че може да се яви сред глутница вълци и да ги направи като себе си?

Мнозина са съгласни, че отчаянието е грешка в живота. Но как може да го избегне бедната овца, щом трябва да се заеме с такава трудна задача? Нима Христос не е чул римската поговорка: „Човек за човека е вълк“? Това още не е опровергано.

За това Христовата църква живее с готовност за саможертва, присъща на агнето. Тази задача не е лека, но е благословена и вечна.

Затова заяквай в благодатта. Нека силата на волята бъде център на твоя мъжествен характер. Бъди уверен, че за истината няма непревземаеми крепости. И за най-твърдата скала се намира начин да се прокара тунел през нея.

Крепкото, спонтанно усилие превръща възможното в действително.

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..