Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.
Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.
– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.
– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.
– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.
– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?
– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.
– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.
– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?
– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.
– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….
– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.
– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.
– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.
Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.
