Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Музикантът виртуоз знае колко много да изстрада, за да добие слава и признание. Той си спомня за часове, дни и месеци на изтощителни упражнения и саможертва, които е необходимо да претърпи само заради един час виртуозно свирене, след което следват аплодисментите.
Изкусният майстор знае за дългите години всеодайна работа и търпение, през които трябва да мине чиракът, за да стане майстор в своята област.
Студентът знае за годините на учение, себеотрицание и усърден труд, които предшестват славният ден на дипломирането му.
Астронавтите се обучават в продължение на години преди полета, който може да продължи само няколко дни.
В Библията се казва, че за да бъдем верни слуги на Христос, на нас ни е необходима жертвоготовност и дисциплина. Апостол Павел пише: „Аз … уморявам тялото си, да не би, като съм проповядвал на другите, сам аз да стана неодобрен“.
Дисциплината е нужна на всеки. Организирай времето си, упражнявай очите, ума и тялото си. Всичко това трябва да бъде направено в името на Христос.

Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.

„Познавах един виден духовен лидер, – пише доктор Тори. – От него научих, че той смята за най-голямото си духовно постижение действителното присъствието на Господ Исус Христос. Нищо не ме подкрепяше така, казваше той, както чувството на постоянно присъствие на Господа“.
Това е било съвсем отделно от неговите чувства, доблест и заслуги. Христос е бил обиталището на мислите му. Всеки път, когато умът му е бил свободен от странични неща, мислите му се връщали към Христос и той е говорел на глас на Господа, независимо къде се е намирал. Това е било толкова естествено и лесно, все едно е разговарял с любим човек. Така реално за него е било истинското присъствие на живия Господ Исус.
Хората сменят един с друг лидери, учители и мислители, които действат само временно, а след това гласовете им замлъкват. Бог е винаги жив, Той живее за винаги. Запалените огньове, рано или късно угасват, но Господ е светлина. „Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света“.
„Бог е жив“ – тези думи се срещат в Писанията много пъти. Но на практика, в ежедневието, ние често забравяме, че Бог, в когото ние вярваме, е живият Бог. Той е същият сега, както е бил и преди. Той има същата сила, същата любов, с която е защитил Даниил в бърлогата на лъва. Той е готов да направи всичко, което е правил, само поради факта, че той е живия Бог! В Него няма сянка от промяна. Ние също трябва твърдо да уповаваме на Него в, но не само в най-трудните моменти от живота и никога да не забравяме факта, че Бог е бил, Той е и винаги ще бъде.

Дора паркира колата и седна в бара. Поръча си кафе без кофеин с мляко. Докато чакаше, реши да се обади на сестра си и бързо набра номера ѝ. Когато сестра ѝ вдигна Дора каза:

– Новия наемател е много разхвърлян, из цялата вила са пръснати книжа, няма къде човек да стъпи. Внимавай, ще си имаш проблеми с него.

Дора усети, че сетра ѝ я слушаше по-внимателно от друг път.

– Много си се променила, – отбеляза сестра ѝ.

– Добре съм, нищо ми няма, – бързо реагира Дора.

– Гласът ти е някак променен. Звучиш като възрастна, това може би е от напредването на бременността ти.

– Глупости, – засмя се Дора, – същата съм си.

– Не, не е така, – не се съгласи сестра ѝ, – звучиш някак тъжно. Да не си се забъркала в някаква каша?

– Само каши ми трябват, това пък от къде ти дойде на ум, – трепна Дора. – Сякаш моите проблеми са малко.

– Ами тогава, – заяде се сестра ѝ, – заеми се да намериш баща на детето си.

– Това теб не те засяга, гледай си своите неща, – сопна ѝ се Дора. – Защо ми говориш така? Правя ти услуга, проверих новият наемател и състоянието на къщата ….

За Дора беше важно да чуе познат глас. Сестра ѝ бе само две години по-голяма от нея. Трудно е  да се каже, че се обичаха, но двете израстнаха заедно, а сега по-малката пожела да чуе гласа на кака си, липсваше ѝ.

– Нашите пак се скараха, – поде разговора отново сестра ѝ.

Дора като чу това ѝ се искаше да затвори телефона. Цялото ѝ тяло се разтрепера.

– Както винаги създаваш раздори. Майка отново ме упрекна, че съм те оставила във вилата. Успя да ни скараш.

Всичките приказки на сестра ѝ, не представляваха особен интерес за Дора. Те бяха като за живот, в който нищо особено не се случва. Искаше ѝ се да сподели, да ѝ каже, че и при нея има промяна, но не желаеше да го изявява гласно, искаше ѝ се, сестра ѝ сама да се досети, да напипа нещата, да бъде по-настоятелна, но явно днес не беше деня.

Дора попита сестра си:

– Как са децата и мъжът ти, – сякаш беше на 70 години и се стараеше да не загуби миналото си.

– Добре са, нещо друго да кажеш?

– Не се тревожете за мотоциклета вързала съм го с верига.

Сигналът прекъсна разговора и Дора остана сама. В живота ѝ бе настъпила промяна, освен детето, което очакваше и се надяваше това да е за добро.