Всеки родител поне веднъж трябва да си представите колко трудно е да се вдъхне увереност на детето си.

Разбираемо е защо е така, в такива ситуации много от нас използват „за отвличане на тактиката“ една забавна игра на смартфон или мултипликационно филмче на таблета.

Учените твърдят, че това не е съвсем безобидни дреболии. Във времена на криза детето изпитва пренапрежение и се нуждаят от внимание, съчувствие и подкрепа от страна на родителите. Насаме с модерни джаджи, то свиква с изолация и отхвърлянето.

Прекомерното времето, прекарано с вашия таблет или смартфон, потиска развитието на детето, както и неговата комуникация и социални умения.

Затова не се колебайте: вие и само вие сте най-ценните и необходими за благосъстоянието на детето ви. Изобретенията не могат да заменят вашето участие и внимание.

Нека винаги да имате думи, с които да успокоите детето си. Когато го изслушвате и успокоявате, допринасяте много за неговото бъдеще.

В калужкото село Исте в парк се намира интересен музей „МУ МУ“  – МУзея МУсора или музей на боклука.

Сред експонатите на музея има сувенири, арт инсталации, портрети на известни личности, предмети от интериора, скулптори. Всички те са направени от боклук, ненужни вещи.

Авторите на произведенията на „боклучавото“ изкуство творят прекрасното от нищо. Парчета стъкла, пластмаса, стари монети, дискове, различни железа, всичко става за работа.

Човек може да се чуди само на въображението и уменията на хората, които са създали този музей.

В рамките на пет години, група дизайнери, които работили при създаването на различни обекти – хотели, офиси, домове, музеи. В резултат на това натрупали много ненужни предмети, които е жалко да се изхвърлят. Те били събрани в склад с площ 1000 кв.метра.

Тогава се родила идеята за  музейна сбирка от отпадъци. Пространство, където вещите придобиват нов красив и весел живот, и най-важното не се изхвърлят в кошчето.

Петрови бяха повикали дърводелец в новия си дом,  да направи кухненските шкафове, но той беше свършил немарливо работата си. Вратичките не бяха подравнени и не се затваряха добре.

Когато Мая Петрова видя това силно се раздразни:

– Уговорихме се да му платим доста. Този човек е ужасно мързелив, нима може да се гордее с такава работа? Накъде е тръгнал този свят?

– Не се разстройвай, скъпа, – каза Васил Петров, – едва ли е искал да ни мами. Трябва по-спокойно да се подходи към проблема.

– Но той би трябвало…, – извика Мая.

– Ако морализираш нещата, – прекъсна я Васко, – той ще почне да се отбранява и дори да ни контраатакува.

Мая пухтеше и нервно крачеше в стаята.

– Кавгата е форма на интимност, – засмя се Васил. – Нима искаш да си интимна с този дърводелец?

– Не, това е прекалено, – фучеше Мая. – Оправяй се с него, както можеш, но искам вратичките на шкафчетата да се затварят нормално.

Тя тресна вратата и напусна разярена стаята.

Васко набра номера на дърводелеца и зачака.

– Да, – чу се познатият глас на мъжа, който бе работил в техния дом.

– Вие правихте кухненските шкафове в дома ни. Доволен съм от известна част от работата ви.  Надявам се да мога да кажа и на други хора, че съм доволен от цялата поръчка. Добре сте направили плотовете, но малко съм притеснен за кухненските шкафчета.

– Какъв е проблема? – попита дърводелецът малко неохотно.

– Вратичките не са подравнени и много от дръжките са изкривени.

– Това е максималното, което мога да направя с този вид шкафчета. Те се произвеждат масово и не са направени идеално.

– Вярно е, – съгласи се Васил. – Не са направени толкова добре, колкото някои от по-скъпите видове. Ще оценя по-високо работата ви, ако направите нещо, за да станат по-представителни.

– Ще трябва да говорите със производителя или строителя на дома ви. Нищо не мога да направя по-този въпрос.

– Но все пак е ваша отговорността, тези шкафчета да бъдат поставени така, че да бъдем доволни от работата ви. Изглеждат зле и не могат да се затварят. Знам че е неудобно за вас, но работата ви не е завършена и бих искал да коригирате нещата. Работата не може да се смята за завършена и не бих платил уговорената сума. Мисля, че имате умения да направите вратичките както трябва, независимо от допълнителното време, което ще ви отнеме. Така ние ще бъдем удовлетворени от работата ви, и ще ви препоръчаме на приятели и познати.

Дърводелецът въздъхна и каза:

– Ще дойда до вас, да видя, какво мога да направя с тези вратички.

– С удоволствие ще ви чакаме, вярвам, че ще намерите начин да ги направите отлични. Вие сте специалист в професията си.

И наистина дърводелецът дойде и „сътвори“ чудо с вратичките, даже направи и няколко допълнителни подобрения на кухненските шкафчета. Петрови останаха много доволни.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Когато Кремена за първи път дойде в гълъбарника, тя бе оглушена от писуканията на множеството птици събрани на едно място, но после свикна с шума и това не ѝ правеше впечатление. Тя много се привърза към гълъбите и когато имаше малко свободно време, го прекарваше сред тях.

Ако някоя от птиците се разболееше, Кремена я отнасяше у дома си и я лекуваше. Тя я слагаше до леглото си. Слушаше гукането ѝ и намираше утеха в песента ѝ.

Само в тези нощи не сънувах кошмари, които  ѝ напомняха за страшното ѝ минало.

При тях дойде да помага Йоана. Тя беше дъщеря на убиец, а брат ѝ сега беше в армията. Първоначално Кремена я прие резервирано, заради слуховете, които се носеха за нея, но забеляза, че момичето си имаше своя магия.

Йоана само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, както ги викаше Кремена.

Тя се изненада от уменията ѝ, даже малко ѝ завидя.

Кремена винаги първа отключваше вратите рано сутрин.  Хранеше гълъбите и ако имаше някоя болка птица я лекуваше.

Мяташе камъни по ястребите, които идваха на покрива, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които толкова много се грижеха.

Кремена гонеше хищниците, когато сутрин пускаха птиците да полетят свободно в небето. Тя не се съмняваше във верността им и знаеше, че те ще се върнат

И все пак, когато е връщаха, те отиваха при Йоана, а не при Кремена. Момичето стоеше неподвижно в мрака, а те пърхаха около нея.

 – Защо предпочитат Йоана? – попита веднъж Кремена отговорничката на групата, все пак тя беше по-възрастната и бе прекарала най-дълго време сред птиците.

Изглежда завистта бе проличала в очите на Кремена, защото жената ѝ се усмихна топло преди да отговори:

 – Тя говори техния език.

 – Наистина ли? На птиците? И какъв е този език?

Отговорничката на групата погледна Кремена право в очите.

 – От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре това.

И тогава Кремена разбра. Езикът, с който си служеше Йоана, бе езикът на мълчанието.