Докато пресичаше улицата Лена забеляза мъж по лицето, на който стърчаха някакви железа, като бодли. Той се препъна в ръба на тротоара, залитна и падна на едно си коляно на паважа.

Лена му помогна да се изправи. Когато се изправи забеляза, че дънките му се бяха скъсали. Усмихна се и каза:

– Благодаря!

– Добре ли сте? – попита го загрижено Лена.

– Нищо ми няма, само малко скъсах дънките. Но днес плащат доста пари за скъсани дънки, а на мен ми дойдоха безплатно.

Лена се усмихна. След като огледа лицето му го попита:

– Какви са тези метални остриета върху лицето ви?

Той прие спокойно любопитството ѝ, без да се дразни.

– Пиърсинга по лицето ми ли? Това са моите бижута.

– Бижута? – Лена беше озадачена.

– Вие жените носите украшения, аз също. На мен ми харесва така. Това показва, че не ми пука.

– Не ви пука? За какво?

– Не ми пука какво мислят хорат. Имам си свой собствен стил. Не нося никаква униформа, това съм си аз самият.

Лена се усмихна. Хареса ѝ прямотата му.

– В униформите няма нищо хубаво. Но в старанието си да избегнете традиционната униформа, дали не стеси навлекли някоя друга, новоизмислена?

– Значи съм като всички останали, които имат пиърсинг? – малко тъжно каза мъжът.

Технологията използва екрани, поставени пред всяко превозно средство, на които се показва изображение, получено с външни камери, които могат да увеличат площта на видимост.
Чрез тази технология ще видите велосипедисти, пешеходци и други превозни средства около колата си. Когато водачът обърне глава, системата автоматично се измества на наляво или надясно.
Когато системата е свързана към мрежата, технологията има възможност да показва информация за броят на места за паркиране или цените на бензиностанции.
Технологията улеснява движението по планински и неравен терен. Чрез нея водачът може да видите не само терена напред, а и да следите позицията на предните колела.
Jaguar Land Rover разработва и „Follow-Me Ghost Car Navigation“, който  проектира изображението на движещо се отпред превозно средство, действа като навигационен ориентир.
Прозрачна технология ще бъде полезна в градска среда. Ще се движите по улиците на града без стрес, предизвикан от гледането на знаците или когато се разсейвате за търсенето на място за паркиране.

Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

По улиците на черноморският ни град Варна се появила мистериозна котка оцветена в зелено. Няколко седмици месните умували какво е станало на животното.
Някои предположили, че е жертва на хулигани. Имало е много дискусии и спорове. Въпреки разгорещените дебати „бандитите обезобразили нещасното животно“ не били намерени.
Един проницателен жител на града разкрил загадката. Той просто проследил котката.
Оказало се, че животното е нощувало сред синтетична зелена боя в един изоставен гараж.
Какво е станало с котката след това, никой не знае.