Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Гинцбург е живописно място близо до Виена. Но напоследък, интензивният автомобилен трафик нарушавал спокойния живот на жителите му.
Един от собствениците на местните ресторанти измислил малка хитрост.
По негово искане, разбира се, срещу заплащане една от местните девойки облечена  в носия, постоянно вървяла по главната улица и гонела с пръчка ято гъски.
Привлечени от зрелището, шофьорите намалявали скоростта и шумът от двигателите станал по-малък.

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!

Как се е отдало на немския фотограф Юрген Есхер, въпреки контрола за чуждестраните туристи, да заснима кадри от живота на обикновения кореец, не се знае. Той е нарекъл репортажът си „Наследството на диктаторът“. Ако Есхер беше задържан на границата със снимките, щеше за винаги да остане „гост на Ким Чен-ун“.
А ето какво разкриват и самите снимки.
Портретите на вождовете са окачени навсякъде: по улиците, в държавните учреждения, във всеки клас на училищата.
Жи Цзум Ми живее с двамата си внука в една стая, след като синът ѝ загинал. Поради това, че храната не достига, старците дават своите порции на децата.
В Анджу са били докарани 200 тона ориз, които се раздават на гладуващите. Купичката с ориз е единственото ядене за корееца за цял ден. Много е тежко положението на възрастните хора, които вече не могат да работят на полето.
В много населени пунктове няма дърва за приготвяне на храната. В селските райпони процъфтява ръчния труд.
Оделата не достигат. Децата спят сгушени едно до друго само под едно одеало.
Местата в болниците са недостатъчни, за това децата се слагат по две на едно легло.
Участието в агитацията, за призоваване на повече хора да работят на полето, за да се увеличат добивите, е задължително за всички слоеве на населението.