Протойереят Алексей отиде да поздрави за Възкресение Христово свой приятел, който служеше в съседна църква. Двамата си поговориха за празника, а след това всеки се отправи по работите си.

Беше пролет, слънцето грееше, дори бе горещо.

Алексей се разхождаше сред тихия Възкресенски ден. Много хора бяха отишли на вилите си, за това градът бе опустял. Вечерта настъпи бързо, а слънцето побърза да се прибере.

Алексей тръгна към църквата. Той забеляза колко много хора минават край нея с бира в ръка и слушалки на ушите. Те разговаряха помежду си, но никой не обърна глава към църквата

– Възкресение Христово не им е нужно, – въздъхна протойереят. – Те си имат слушалки, от които слушат любимата си музика и бира, която им доставя удоволствие.

Изведнъж Алексей забеляза пред себе си един скитник, целият с мръсни и прашни дрехи. Хората не желаеха да имат нищо общо с него и за да избегнат среща с него,  веднага се преместват на другия тротоар. Те бяха толкова чисти и спретнати…

Скитникът въобще не им обърна внимание, но когато стигна до църквата, свали скъсаната си шапка…. Прекръсти се и се поклони пред вратите на църквата. След това си тръгна.

Колата на Алексей бе наблизо, а там имаше кашон с храна и вино, бяха му ги подарили за празника.

Протойереят бързо стигна до нея, видя, че скитникът не е отишъл много далече и си помисли: „Ще му дам нещо за празника“.

Алексей отвори багажника и повика скитникът:
– Ей, скъпи, ела тук!
Скитникът се обърна и като разбра, че го викат, приближи свещеника и попита:
– Да ви помогна ли?

Валентина отвори бавно подаръка. И този, както всички останали, тя получаваше от близката си приятелка Елена. Той беше оригинален и специфично подбран. Елена много добре познаваше Валентина.

– Тя знае всичките ми слаби и силни страни – каза си Валентина – и въпреки всичко ме обича.

Валентина притисна подаръкът към гърдите си и тъжно констатира:

– Знам, че никога няма да мога да ѝ подаря толкова скъпо нещо. Тогава по-добре да ѝ върна подаръкът.

След това си представи как Елена очаква да чуе мнението за подаръка, който е изпратила. Тя виждаше вече радостното ѝ лице, когато чуе, че тя  харесва , това, което е получила.

– Не, не мога да я лиша от това удоволствие, – каза си Валентина. – Това е подарък и за двете ни. Аз се радвам, че съм го получила, а тя, че ми го е подарила.

Валентина сериозна се замисли. Какво правеше тя?

– От години  не приемам скъпоценния подарък, който Бог ми дава, – едва чуто прошепна Валентина. – Неговата прошка, кръвта на Исус. Като си помисля, колко дълго време възприемах този дар като дълг, за който не мога да заплатя. Чувствам вина, с която не мога да се справя.

Валентина закрачи из стаята, като държеше в ръцете си току що получения подарък.

– Ето днес отворих подаръка на Елена и сякаш видях Исус в действията ѝ. Той се е жертвал за мен с голяма любов, независимо от слабостите ми и невъзможността за заплатя за това.

В съзнанието ѝ изплуваха думи от Библията: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

– Всичко, което трябва да направя, – каза си Валентина, – е да Му благодаря.

Най-после Бог и бе отворил очите, да вижда даровете, които получаваше от Него и най-накрая отзивчивото ѝ сърце прие дара Му с благодарност.

Ние сме благословени, когато приемаме с благодарност Божиите дарове.

Една бедна жена от малко семейство била вярваща. Един ден, когато парите не ѝ стигали да нахрани децата си тя се обадила по радиостанцията и оставила там обръщение към Бога за помощ.

По това време сътрудниците на радиото се отнесли с разбиране към жената и пуснали съобщението. Един от слушателите бил докоснат от думите ѝ. Той бил атеист и решил да си достави удоволствие, като се подиграе на непознатата жена.

Мъжът узнал адреса ѝ. Повикал секретарката си и ѝ поръчал да купи много продукти. Девойката се върнала с хубаво месо, сирене и сладкиши. Тя много се изненадала, когато шефът и наредил:

– Занеси продуктите на този адрес и ако жената попита, кой ѝ ги изпраща, кажи ѝ, че това е дяволът.

Когато секретарката дала продуктите на непознатата, жената била толкова благодарна, че очите ѝ се напълнили със сълзи. Тя благодарила и благословила девойката.

А когато жената си вземала довиждане с нея, секретарката я попитала:

– Не искате ли да знаете, кой е изпратил тези продукти?

Жената отговорила:

– Не. Това не е толкова важно, защото когато Бог издаде заповед, дори и дяволът се подчинява.

На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..

Слаба светлина се процеждаше през спуснатите пердета. В стаята бе сумрачно. Дори проникващата светлина не разведряваше обстановката.

Възрастен мъж седеше във фотьойла, а погледа му блуждаеше във въздуха.

Петър Симеонов изпълнен с тъга и мъка, се връщаше в спомените си назад към детските години.

Когато бе малък вечно го учеха:

– Половината от удоволствието и радостта от нещо хубаво изпитваш още докато очакваш то да се случи.

Но сега бе друго време. Скоро бе починала съпругата му.

– Няма значение, – казваше си Петър, – сега за мен всичко е различно. Какво хубаво мога да очаквам вече?

Изведнъж Симеонов трепна и осъзна случващото се със него:

– Крадецът, който ме заплашва, се е устремил към мен. Той иска да открадне един от най-ценните ми дарове, които Господ ми е дал – дара на днешния ден.

Вчерашния ден е вече минал, утрешният не е настъпил още. Сега е само настоящето. Днешния ден е Божий дар за нас.

Петър се усмихна. Той бе открил нещо ново за себе си:

– Аз съм вече на 80 години, нима мога да се преструвам, че не забелязвам времето? Мога ли да си правя големи планове за бъдещето? Но Бог ми е подарил днешния ден и Той е с мен сега. Още един прекрасен ден, в който мога да ходя с Исус, да се радвам на Неговата справедливост, да живея според повеленията Му

Очите на Петър за искряха. Той отново се усмихна.

– Мога да се веселя и да се радвам в днешния ден, който е подарък от Бога.