Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.
Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.
Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.
Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.
Когато някой му извикаше:
– Ей, Изродче.
То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.
На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.
Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:
– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.
Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.
Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:
– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.
Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.
Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.
Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.
Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.
Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.
Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:
– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.
Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.
Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.
Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.
Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.
Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.
Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:
– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.
По лицето и започнаха да се стичат сълзи.
И изведнъж тя разбра:
– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.
