Една ранна утрин продавачката на цветя бе изненадана пред магазина си от един подранил посетител. На вратата стоеше облечен във униформа млад и красив лвйтенант. На лицето му засия усмивка, когато видя, че жената идва, но в очите му се четеше тъга.
– Много сте подранили тази сутрин, – каза продавачката.
– Бързам за летището. Няма да ме има цяла година, заминавам за Афганистан. – започна да обяснява ранното си посещение младият мъж.
Той усети съчувствие в погледа на жената и сподели:
– Имам много красива жена. Тя изпълва живота ми със светлина и щастие. За това всеки петък ѝ подарявам голям букет красиви и свежи цветя.
Жената заела мястото си сред цветята, леко се усмихна. Тя разбираше напълно младия мъж. Лейтенантът погледна продавачката и смутено каза:
– Не бих искал да прекъсвам тази романтична традиция. Но …. наложената ни принудителна раздяла ще навява много тъга на съпругата ми, – въздъхна младият мъж. –  Дойдох при вас, за да поръчам 52 букета.
– Бъдете спокоен, ще доставям на жена ви всеки петък вечер по един букет, докато се върнете, – обеща му продавачката.
Даже му направи 50% отстъпка за цялата поръчка.
Такава любов не само докосва, просълзява и трогва сърцето, но изпълва света с повече светлина.

Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.

Мексикански художник Анхел Болиган се смята за един от най-добрите карикатуристи в света. Той е станал известен с необикновените си карикатури, които са в състояние да изтръгнат земята под краката на всеки.
Неговите сюрреалистични бележки за съвременния свят, иронични  и по свой начин задълбочени, носят лека тъга и карат мнозина да се замислят.
Според Анхел, хумор е най-разбираемият инструмент за комуникация. Авторът не се колебайте да го добавите към своите работи. И в това със сигурност е прав.
Вижте и сами се убедете.

В едно село живял един старец. Той носел обикновени дрехи и никога не стоял без работа. Зеленчуковата градина ще прекопае, ще почисти обора, ще помете двора, дърва ще събере……
Той имал трима сина. Живели бедно, но в мир и съгласие. Синовете помагали на баща си във всичко, но някъде дълбоко в тях се таяла болката, че те са млади, работят най-тежката работа, а живеят бедно. Но те не могли да противоречат на баща си. Той ги учел на скромност, да са доволни и в малкото и да виждат радост и в обикновените неща.
Дошло време и старецът се приготвил да напусне този свят. Събрал синовете си и им дал по една торба жълтици, които дълго време събирал за тях и отново им напомнил,, че не трябва да ламтят за много, а да са доволни и от малкото, което имат.
Синовете виждайки, че баща им умира, вместо тъга в тях изплувала черна злоба, която бавно и постепенно зреела през всичките години до сега.
Синовете погребали баща си и се отправили на път за „приключения“.
Единият от тях бил нападнат в гората от разбойници, които му взели всичко. Когато изтичала кръвта от нанесените му рани, той си спомнил думите на баща си: „Бъди доволен в малките неща. Синко, вземи това, което имаш и го използвай за добри дела.“
Вторият отишъл в кръчмата и започнал да пие до самозабрава. Умирайки, той също си спомнил думите на баща си: „Бъди доволен в малките неща. Синко, вземи това, което имаш и го използвай за добри дела.“
По-малкият син се пристрастил към игрите и загубил всичко, което имал. Замръзнал и гладен той си спомнил също думите на баща си: „Бъди доволен в малките неща. Синко, вземи това, което имаш и го използвай за добри дела.“
Ако бяха послушали баща си, щяха да преумножат това, което имаха.

Ноща обви с мрака си отиващия си ден. Наметна тъмната си перелина с безброй звезди и се заслуша във войствената песен на вяръра. Силует на жена се открояваше в неосетената стаяя. Седеше, подпряла глава върху масата.Мислите й галопираха и я връщаха назад във времето. Ето я с косици от злато разсипващи се върхи крехките й рамене. Топлите кафяфи очи сияеха…
Изведнъж се разнесе звън. Тя отново е в стаята. От мобилният й телефон  се разнасяше позната музика. Погледна дисплея и се засмя: „Сетил се е“.
Натисн бутона и спокойно каза:
– Да.
От телефона се разнесе дрезгав глас придружен с лека кашлица:
– А, май някой се е родил днес?
– Така ли? – поде шегата тя.
– Нали знаеш, аз съм стар човек и често забравям, но днес звънна сестра ти… Та честит рожден ден. Пожелавам, ти, здраве, щастие и сбъдване на мечтите.
– Татко, нали знаеш, че сбъдването на мечтите правят човека щастлив? – подкачи го тя.
– То щастието е относително нещо, но преди всичко бъди здрава. – Въздъхна и продължи. – Помня онази сутрин, когато ми съобщиха, че си се родила.
– Зарадва ли се тогава? – прекъсна го бързо тя.
– Нали знаеш, ние мъжете обикновено искаме момчета….. но сега се радвам, че си жива и здрава, – в гласа му се долови лека тъга.
– Благодаря ти! Ти винаги си бил добър към мен и вечно си ми помагал, – сълзите напираха в очите й
Нощта стана по-ведра, изпълни се с любов и нежност.