Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Стойте на мястото, което ви е поставил Господ и там бъдете усърдни в делата си.

Бог ни изпитва и ни поставя лице в лице с живота, като противник.

От ударите на истинската битка, ние трябва да излезем укрепени.

Дърво, което расте там където има бури, които огъват клоните му и заплашват, че ще го направят на трески, пуска по дълбоко корените в почвата и  се укрепява здраво, за разлика от дърво, което расте защитено в долината, където не проникват бури, тревоги и вълнения.

Така става и в нашия живот. Най-забележителните хора са шлифовани при тежки условия и големи лишения.

Около една църква мъж продава стоката си. Той високо се провиква:

– Трески от гроба Господен! Трески от гроба Господен!

От там мина млад човек. Когато чу какво казва търговеца, го попита:

– Как можете да продавате трески от гроба Господен, когато той е каменен?

Търговеца се ядоса и размаха ръце:

– Махай се от тук, евангелист такъв!

Направили експеримент свързан с оцеляването.
В три различни стаи заключили инженер, физик и математик. Във всяка стая имало сандък, в който била заключена храна.
След една седмица отворили стаята на инженера. Съндъкът му бил отворен. Той бил сит и доволен от живота. Инженерът им показал един гвоздей и казал:
– От него си направих шперц и отворих сандъка.
Отишли в стаята на физика. Сандъкът бил на трески, а физикът сит и доволен. Той им показал лист с изчисленията си:
– Изчислих, къде е слабото място на сандъка, – казал самодоволно физикът, – ударих го и той се разпадна.
Най-накрая отишли в стаята на математика. Сандъкът стоял затворен. Пода и стените били изписани с формули. Математикът седял зъл и нещастен, за една седмица доста бил измършавял.
– Сега да пробваме да тръгнем от противното, – заявил математикът. – Да предположим, че сандъкът е отворен …..

Попитали един мъдрец:
– Какво е безкористна работа?
Той казал:
– Действие, извършено с любов заради самото него, но не за похвала, изгода или печалба.
След това мъдрецът разказал следната история.
Един учен наел работник. Завел го в задния двор и му дал брадва.
– Виждаш ли този дънер? Потруди се, разцепи го, но това направи с обратната страна на брадвата, а не с острието. Ще получиш по 100 долара за всеки час работа.
Работникът помислил, че ученият е откачил, но заплащането било добро и той пристъпил към работата.
След два часа той дошъл и казал:
– Тръгвам си, господине.
– Какъв е проблема? Не си доволен от възнаграждението ли? Ще го удвоя!
– Не, благодаря, – казал човекът. – Заплащането е отлично. Но когато цепя дърва, искам да виждам как летят треските!