Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Разхождаха се безмълвно. Дървета, храсти и тревички бяха окъпани в слънчева светлина.

Симеон бе вперил поглед към близкия връх на планината, който ясно се очертаваше със своята зеленина в небесата. Станка заничаше между малките тревички, търсейки цветя и гъби.

– Как можеш да накараш хората, – наруши тишината Симеон, – да вземат решение, основавайки се на собствената си логика? Та те постоянно са бомбардирани с информация от телевизията, вестниците, радиото и интернет.

– Виж, колко интересно се получава, – засмя се Станка. – Постоянно гледаме реклами, които се стараят да ни накарат да купуваме. Когато ги гледаме за не знам кой си пореден път, не започваме да им вярваме, но нещо ни кара въпреки всичко да им се подчиняваме.

– Рекламата създава образи, – каза Симеон.- Виждаш на екрана как един човек носи нещо, което го прави много щастлив. И когато видиш това „нещо“ на витрината в магазина, у теб възниква образа на щастливия човек.

– И понеже си потиснат от градския начин на живот, – продължи мисълта му Станка, – пожелаваш да се почувстваш щастлив, като оня човек от рекламата.

– Ти знаеш, че този предмет, не прави човека щастлив, – продължи разсъжденията си Симеон, – но емоцията, която се е създала у теб след като си гледал рекламата, надделява над здравия разум.

– Но това са само чувства, – поклати недоволно глава Станка.

– Разума ти крещи: „Недей го прави!“ Но не ти предоставя алтернатива….

– Точно така, – съгласи се Станка. – Ние купуваме рекламираната стока, подмамени от емоцията, като си мислим, че това ще ни направи щастливи.

– Наистина, – намръщи се Симеон. – Някои реклами са красиви, но целта им е една и съща.

– Като бонбон в красива опаковка, който разваля зъбите, – допълни Станка.

– Какво излиза накрая? – попита Симеон. – Телевизията е основен източник, който насочва ума на на човека към поддържане на материалния свят. Но кой кара това да се случва?

– Този образ се поддържа от хората. За тях той е ценен. И всеки, който се различава по мислене от тях, бива преследван и обявен за предател.

– Не можеш да накараш хората да повярват в нещо друго, – махна с ръка Симеон. – дори да е логично, разумно и полезно.

– Това е така, защото хората са с притъпени сетива. Обременени с пристрастявания към какво ли не, – констатира Станка.

– Те вярват най-вече на чувствата си, – заключи Симеон.

Колкото и да говореха, и двамата разбираха, че трудно биха променили нещата. На заслепен човек, много трудно можеш да му покажеш и докажеш истината.

Всички полски цветя и тревички завиждаха на розата, която се отглеждаше в оранжерията.

– Друго би била, – казваше някое от тях, – ако беше готова да живее при всякакви условия.

– Пазят я от гъсеници и бръмбари, – добавяше друг.

– Доволно я поливат, когато грее силно слънцето, – негодуваше трети.

– Но тя е толкова красива! – въздишаше четвърти.

Те не знаели, че самата роза, от своя страна, тайно завиждаше на простото стръкче трева:

– Само обикновени и дълги листа…..

Но за това пък тя растеше под самата стена на Божия храм.