Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Те живееха вече десет дена на това място. Лошите условия ги сближиха и те споделяха, и говореха  за всичко, което ги вълнуваше.

– Трябва да си върнем любовта и радостта в своя живот. Това е главното, – възторжено каза Пламен.

– Важното е да се разбере, че човек резонира с околното пространство, като магнит, – започна философски да разсъждава Дамян.

– Забележете, – намеси се Петър, – магнитът привлича желязо и метални предмети, но не пясък и камъни. Това означава, че каквито емоции идват от нас, такива ще привличаме.

Такива думи се помнят за дълго. Вероятни щяха да помогнат на всеки от тях да се справи в трудна житейска ситуация.

– Трябва да се живее тук и сега, колкото и трудно да е, – каза сериозно Мая.

– Ако се събудиш сутрин и вън вали, а този ден си решил да изкачиш планината с приятели, едва ли ще ти е до смях, – каза обезкуражен Вальо.

– Но можеш да коригираш настроението си, – каза насърчително Павел. – налей си кафе, почеши кучето зад ушите. Основното нещо е идеята, планът, намерението…..

– Знаете ли, – обади се Зина, – че Агата Кристи е измисляла отлични сюжети за своите книги, когато се е занимавала с нещо, което не ѝ е доставяло удоволствие, миела съдове.

– Не е чудно това, – засмя се Младен, – удоволствие може да се изпита във всяка ситуация от живота, дори да не намираме първоначално смисъл в нея или да ни е противна.

Думи, фрази, мисли,  всички те вдъхновяват и дават понякога опора на друг. Идват на помощ, когато съдействие, подкрепа, облекчение и подпомагане не идват от никъде.

А младежите в групата бяха подложени на тест за издържливост и стабилност. За този изпит те трябваше доста да се постараят, за да го издържат отлично ….

Една вечер на един от големите празници, полицейски отряд бил изпратен да патрулира пътя в близост до изхода на един местен бар. Мястото било изчислено точно.

След няколко минути пиян „клиент“ изпълзял от вратата. След това залитайки се добрал до своята кола и със треперещи ръце завъртял ключа, за да запали колата си.

В този момент към него скочили полицаите, които вежливо му предложили да диша в тръбата.

Странно, тестът показал, че шофьорът е напълно трезвен. Полицаите били обезкуражени.

Можете ли да откриете причината за случилото се?

Не може апаратът да не отчете пиян човек. Тогава, какво се е случило? Ако шофьорът не е изхитрувал по някакъв начин, нима наистина е пил с приятелите си в бара?

Е, сега вие решавате загадката. Ако сте нетърпеливи да узнаете какво се крие зад тази мистерия, прочетете….

Отговор: Мъжът наистина си е почивал в компанията на приятелите си. Още от самото начало приятелите се договорили, че един от тях няма да употребява алкохол тази вечер. Когато компанията напуснала бара, пръв тръгнал трезвият от тях, като се правел на доста попийнал. И докато той отвличал вниманието на полицаите, другите се измъкнали и си тръгнали.

Новото откритие на учени от университета в Кеймбридж може в скоро бъдеще да облекчи живота на диабетиците по целия свят. Болезнения анализ на кръвната захар се заменя с прост тест на дишане.

Известно е, че кучетата могат да бъдат обучени, така че да предупреждават собствениците си за заплаха от хипогликемичен шок поради ниска кръвна захар.

Учените успяха да изолират веществото, което усещат кучетата и то е изопрен.

Изопренът е отдавна известно съединение, съдържащо се във въздуха и се издиша от човека. Но ние знаем, изненадващо малко за механизмите на неговото появяване там. Предполага се, че това е страничен продукт от метаболизма на мазнините. Но и до сега не е ясно, защо нивото на изопрена се повишава, ако на човек му пада захарта

В бъдеще проверката на нивото на изопрена ще стане алтернативен начин за анализ на кръвта, с цел да се следи нивото на захарта при болни от диабет.

Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.