Това беше неочаквана загуба. Рени бе сплела ръце върху коленете си и тихо хлипаше:

– Ако знаех по-рано, нещата щяха да бъдат различни. Бяхме толкова близки. Търсех човек, с когото да споделям и Бог ми подари Дида.

В мислите си Рени се върна в раните часове на деня, когато телефона иззвъня. Беше майка ѝ.

– Рени, говорила ли си скоро с Дида?

– Преди една седмица, – уточни Рени. – Защо какво се е случило?

– Дида е мъртва!

– Неее…, – отчаян вик прелетя по жицата. – Но тя беше съвсем здрава.

– Удавила се е във ваната!

Рени не беше на себе си:

– Не може да бъде…. Това е невъзможно. Кажи ми, че се шегуваш, мамо!

Дида уповаваше изключително много на Бог. Библията не излизаше от ръцете ѝ. Христос ги бе събрал, а сега смъртта раздели двете приятелки. Те се молеха заедно и си споделяха всичко, но …

Когато Рени дойде за погребението на Дида, узна нещо за което изобщо не предполагаше, че може съществува.

– Дида се е страхуваше от мъжа си, – каза съседка ѝ. – Веднъж бе много изплашена и сподели: „Той ще се опита по някакъв начин да ми навреди. Не иска да ходя на църква и да се срещам с вярващи хора“.

Очите на Рени се напълниха със сълзи.

– Дори не знаех за това, – изплака тя. – Тя ме питаше как вървят нещата при мен, но защо е мълчала?

Рени се чувстваше безпомощна. Силна болка разкъсваше цялото ѝ същество.

– Можех да се помоля за нея …. само ако знаех …… Бог щеше да ѝ помогне, да се променят нещата в дома ѝ. Защо не ми е казала?

Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.

Валеше ненатрапчиво, но обилно и мокреше неспасяемо. Драгой и Стойчо се бяха скрили под стряхата на една къща  с доста голям перваз и оживено разговаряха върху това, което бяха чули и преживели преди малко в групата.

– Представяш ли си как хората са се изумили, когато са видели това, което Исус е направил за Лазар, – възторжено каза Драгой.

– Не намираш ли за доста странно, че вместо да Го наобиколят и да Го молят да ги изцели, освободи или друго нещо, от което се нуждаят, присъстващите там просто са започнали да му се покланят? – попита Стойчо.

– Те бяха възхитени от това, което бяха видели, – очите на Драгой искряха от вълнение. – Какво друго можеха да направят, освен да Го почетат.

– Ако беше тогава сред тях, каква щеше да бъде твоята реакция? – заинтересува се Стойчо.

– Не знам, – смутено отговори Драгой, – но си представям мнозина застанали с гръб към Него, вдигнали високо мобилните си телефони, готови да направят перфектната снимка, докато Той преминава с Лазар край тях. А след това със задоволство да я публикуват в акаунта си. „Забележете, ние видяхме Исус!“

– А след това ще отварят неколкократно страницата, за да видят кой е харесал срещата им с Исус, – добави Стойчо, като се усмихна.

– А дали Той ще хареса това, че сме го отбелязали в публикациите си?! – попита притеснено на свой ред Драгой.

– В нашия Интернет хаос сме изгубили същността на Исус, – тъжно констатира Стойчо.

– Нашата култура ни е натрапила достатъчно силно, че в живота, дори в взаимоотношенията ни с Исус, в центъра стоим ние, – наблегна с немалко болка Драгой.

– Но онези хора бяха разбрали, че Исус бе в центъра, – въодушевено добави Стойчо.

– „Осанна“ е форма на възхвала, въпреки че се е използвала като призив за помощ. Нека, докато пеем „Осанна“, мислим не за това, от което Бог трябва да ни спаси, а да бъде молитвена благодарност за всички предишни случаи, в които Той ни е спасявал, – заключи Драгой.

Може би щяха още дълго да говорят, но дъждът бе спрял и двамата се упътиха към домовете си.

Защо и как никой не знаеше как точно се беше случило това, но Петър Иванов бе започнал да сътрудничи към женската консултация в своя малък град. Той не бе учил за лекар, неговата работа бе съвсем друга.

Вече десет години Петър идваше на това място и разговаряше с жените, които бяха дошли да правят аборт. Той всячески се стремеше да направи така, че жените да променят намерението си.

Веднъж той се срещна в женската консултация с Роксана, младо момиче с големи уплашени очи.

– Навярно знаете, че аборта е убийство, – започна Петър.

– Но аз ничий живот няма да отнема, – Роксана нервно въртеше кичур коса около показалеца си.

– Вие ще лишите заченатото във вас от възможност да живее, така ще унищожите един човешки живот – възмути се искрено Петър.

– Нима това може да се нарече човек? – опита да се противопостави Роксана.

– Слушайте, всяко дете идва точното на време, когато е нужно …., – опита се да я вразуми Петър.

– Разбирате ли, – умолително започна да кърши ръце младата жена, – съпругът ми настоява за аборт.

– Щастието на двамата с мъжа ви не може да бъде изградено върху кръвта на нероденото ви дете, – каза с болка Петър. – Абортът, който се готвите да направите е не само ваш грах, но и на мъжа ви.

Роксана стоеше с наведена глава и мълчеше.

– Мога ли да се помоля за вас? – попита Петър.

Роксана само кимна. След молитвата тя си тръгна, без да даде някакви признаци за решението си.

След два дена позвъниха на Петър и го осведомиха, че подготвят Роксана за операционната зала.

Петър заплака и започна усилено да се моли. Молеше се така, сякаш неговото дете умираше.

След около десет минути телефона му се обади, бе получил SMS, който гласеше:

“ Не можах. Отказах се от операцията“.

Съобщението бе изпратено от Роксана.

Петър вдигна нагоре ръце и започна да благославя и благодари на Бога за обрата, който бе станал в последния момент.

Радостната вест бе малко помрачена, защото когато съпругът на Роксана бе разбрал, че жена му се е отказала от аборта, я бе напуснал.

Но Божите милости нямаха край.

Младата майка срещна достоен човек, който се ожени за нея и прие новороденото като свое.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.