Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.

Жегата не беше много голяма, но вятърът докара от някъде облаци и се изля ситен дъждец.

Асен щеше да ходи за силаж. Преди да тръгне каза на Мария, неговата съпруга, с която вече 15 година работеше на фермата:

– Ако дойдат за Дени, не им я давай. Кравата е бременна.

– Добре, – каза Мария. – Ти кога се връщаш?

– Няма много да се бавя, – отговори Асен. – Знам, че трябва да доим.

През всичките тези години не им бе леко, но си помагаха и работата им спореше. Бяха най-добрите във фермата. Отговаряха за 100 крави. Даваха най-много мляко, с голям процент масленост.

След половин час, дойде бригадира и ветеринара. Двамата слязоха от голям камион и се упътиха към Мария, която почистваше помещението.

– Здравей, – поздрави бригадира. – Къде е Асен?

– Отиде за силаж.

– Ще караме Дени на кланицата, – каза бригадирът.

– Асен каза, че е бременна, – строго каза Мария.

– Глупости, – засмя се ветеринарът, – Нали я бърках, няма плод. Пък и не съм я осеменявал.

Вече бяха натоварили добичето в камиона, когато пристигна Асен.

Той застана пред камиона и викна на бригадира:

– Не пипайте Дени! Докторе, работата ли искаш да си изгубиш?

Имаше такова правило, че ако се заколи бременна крава, ветеринарът се прощаваше с професията си за винаги.

– Асене, ти по-добре ли знаеш от мен, – сопна се ветеринарът. – Ще си изям дипломата, ако ми докажеш, че кравата носи плод. Нали я бърках, нищо няма в нея. И от къде ще има, нали не съм я осеменявал?

Асен се ядоса сериозно:

– Какъв ветеринар си ти? Не знаеш ли, че след петия месец плода е тежък и пада долу ниско. Не бъркай горе, а по-надолу.

Ветеринарът надена ръкавиците си и бръкна в кравата.

– По-надолу, – извика му Асен.

– Вярно е има теле, даже рита, – стреснато каза ветеринарът. – Какво щях да направя?

След това се обърна към Асен и го попита:

– Ти от къде знаеш това?

– Баща ми и аз сме ветеринари и без да сме учили медицина, – засмя се Асен. – От малък му помагам за животните. Той ми е предал всичко, което знаеше за тях. Не мога да сбъркам.

Ветеринарът не си изяде дипломата, но дълго след това вървеше и си приказваше уплашено:

– Какво щях да направя? Какво щях да направя?….

По-късно се разбра, че по време на паша бяха пускали един малък бик временно да пасе с кравите, та той скачал Дени, но пастирите не му обърнали сериозно внимание.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

В двора на църквата бе тихо. Отец Генадий седеше на пейката и внимателно наблюдаваше приближаващата го майка и нейния син. Момчето се дърпаше и не желаеше да върви с нея, но тя упорито го теглеше за ръката.

Когато жената с детето стигна до него, тя му каза:

– Какво да правя, отче? Моето момче нищо не яде и не иска да ни види.

– Навярно си го нажежила до бяло, – опита се да илюстрира по-добре положението свещеникът.

– Какво говорите? Аз го обичам. Как бих могла да сторя такова нещо?

– Къде е любовта ти, щом като е близо до теб и не може да си намери място? Той иска да избяга от дома си, защото иска да се намира в друга среда, в която се чувства прекрасно. Ако не иска да ви види, вие сте виновна за това.

– Но какво да правя….?

– Не го дразни, – каза свещеникът,  – защото така го осакатяваш. Дръжте се с него добре и бъдете търпелива.

– Да се държа добре? Да бъда търпелива? – изохка майката. – Но той, …..вие не знаете какво прави….

– Когато принуждавате детето си, вие го задушавате. Безкрайните“не пипай това, не ходи там, направи го ето така, ….“ не водят до никъде. Необходимо е юздата да се дръпне така, че да не се повреди „теленцето“.

– Но как да го направя? – майката безпомощно вдигна ръце.

– Отнасяйте се с детето си тактично, – продължи наставленията си свещеникът, – за да му помогнете да осъзнае своята грешка. Правейки това, не позволявайте да се получи пропаст между вас.

– Това е много трудно, как ще се справя, – започна да се оправдава жената.

– Родителите трябва да бъдат като добрите градинари, които с меко въже връзва дървото за колче, така че да не се усуква и да не боли, когато вятърът го наклони на надясно или  на наляво. Градинарят прави ограда около дървото, полива го и се грижи за него. Пази го от козите, защото изядено от тях дървото може да погине и не може да даде плод, нито сянка. А когато дървото порасте, градинарят маха оградата около него и то започва да принася плод. Под неговата сянка почиват кози, овце и хора.

– Нищо не разбирам, – замърмори жената, – какви кози, какво дърво, питам ви за сина си.

– Ако си подбудена от прекалена грижа за сина си, ти го връзваш не с меко въже, а със стоманена жица. С децата трябва да се постъпва внимателно, за да не ги нараним. Родителят трябва да помага на децата си, така че те сами да почувстват  необходимостта да правят добро.

– Но как да постъпвам внимателно с него, когато той върши нередни неща? И как да му помагам, когато той не иска?

– Днес възрастни и деца живеят като в лудница, за това е нужно много търпение и молитва. Не насилвай детето си, но себе си принуждавай да стоиш за него по-дълго в молитва.

– Но аз го обичам и му желая доброто.

– Детето не разбира, че в думите „не прави това“ е скрита много любов. Родителите трябва да помогнат на детето си да разбере, че те го предпазват да не се опари, когато е малък, а когато порасте, го предпазват от друг огън. За това бъди внимателна със сина си и не давай място на изкусителя да го впримчва и отвлече в света.

На жената ѝ бе нужно да обмисли добре чутото, затова поблагодари и си тръгна.

Подивелите за 100 години свободен живот, на запад в Куба, домашни крави и бикове образували нова порода преживни животни, които много се различават от техните роднини по другите места на света. До този извод са дошли специалисти от националния парк Гуанаакабибес  в западни край на острова.

Чифтокопитните, някога внесени от испанските колонизатори, а после ставени на произвола на съдбата, с времето намалили размера си. Вимето на женските станало малко, а млякото в него едва стигало да се изхранят телетата. Рогата се заострили и намалили, за да не закачат в клоните на дърветата.

За разлика от домашните крави, мирно  пасящи трева по пасищата, тези животни, ако попаднат във враждебна за тях среда, започват буквално да се борят за оцеляването си.

Кравите са се научили да ядат листа, лози и семена, както и да търсят вода в кухините на скалите. Освен това, те така се усъвършенствали в намирането на прясна вода, че могат да намерят нейн източник на дъното на морето. И за да се доберат до нея, те плават.

Дивите крави и бикове живеят на групи и нападат човек само, когато той им ограничи свободата. Те не позволяват да ги вкарат зад ограда, а когато са в плен стават агресивни и отказват да се хранят.

Изблиците на ярост на тези животни в затворено пространство, обикновено водят до разрив на сърцето.