Празниците минаха. Еуфорията мина и вече се наблюдаваха унили и измъчени лица. Радостта и смеха бяха изчезнали.

– От къде идва щастието? – Попита Виктор, който бе наблюдавал промените в хората след празниците.

– То е следствие от насърчителното и въодушевляващо бъдеще, – отговори баща му. – Надеждата е източник на енергията, която унищожава депресията.

– А как да подкрепяме надеждата в себе си? – скокна Виктор.

– Пази сърцето си от омраза и ума си от тревоги. Не очаквай много, но бъди щедър. Изпълни живота си с любов, разпръсквай светлина. Не мисли за себе си, а помагай на другите. Прави това, което искаш другите да направят на теб.

Виктор тежко въздъхна:

– Хубаво като препоръка, но …..

Баща му се засмя:

– Забележи, първото си чудо Исус не на погребение, а на сватба, където имаше радост, любов и оживление.

След като замълча бащата попита:

– Мислил си някога за удоволствието, което е изпитал Бог, когато е създал света? Цветята, птиците, планините, небето изпълнено със звезди, изгрева и залеза, …. Във всичко това можем да усетим Божието вълнение и радост от творението. Той напълни земята със Себе Си.

– Да, – съгласи се Виктор. – Бог е източника на радостта, щастието и смеха.

– Просто отвори очите си и погледни, – насърчи го баща му, – светът е пълен с красота. Когато се доближаваме до Бог, улавяме Неговата радост и вълнение. Виждаме хората по друг начин…..

– Но хората са нещастни, – поклати глава Виктор. – Те искат толкова много неща.

– Щастието на хората не се определя от това, какво имат или каква позиция заемат в обществото, а от това какво мислят. Ако умовете им са пълни с егоизъм, лъжа, измама, коварство и лицемерие, радостта не може да проникне в тях.

– Лесно е да виждаме лошите неща у хората, – отбеляза Виктор.

– Но трябва да търсим доброто в тях. Необходимо е да престанем да критикуваме и да изтъкваме само негативното в живота. Та нали това, за което изобличаваме другите, ако размислим добре, то и ние го вършим.

– Тогава какво да правим?

– Трябва да поискаме прошка за нашите грешки и да ги заменим с истината от Бога, която е изявена в Неговото Слово. Именно тогава ще имаме радост и ще бъдем щастливи.

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.

Павел гледаше залязващото слънце. Той бе омаян от преливащите във хармония краски. Пленен от картината, която се разкриваше пред очите му, си каза:

– Никога до се сега не съм си мислил за Бог като художник, а това, което виждам сега или при изгрева е повече от прекрасно. Един с друг изгревите и залезите не си приличат.

Преливащи багри в розово и злато бавно оцветяваха небето. Лек ветрец нашепваше тихо в клоните на дърветата.

Листата бяха променили цветовете си. От зелени се бяха превърнаха в искрящо жълти и пурпурно червени.

Беше есен. Пейзажът представляваше пъстра плетеница от красиви, меки и светли тонове.

– Да, Бог е наистина художник, – възкликна Павел. – Той е Най-великият Художник и Творец на всички времена.

Сърцето на Павел преливаше от радост и любов. Кой може да остане безразличен пред такава величествена картина.

– Като си помисля, – задълбочи се в мислите си Павел, – не само природата е Божие творение. Всеки от нас е един красив шедьовър. И не е просто образец, а творение, за което Бог има съвършен план.

Павел се загледа в последните губещи се светли лъчи и се запита:

– Какъв ли е плана Му за мен?

А после се усмихна и сам си отговори:

– Да върша добро. Не се съмнявам, че Бог има специална задача за мен, в чийто зародиш се намира моето призвание.

Вечно спорещи, но винаги заедно. Това бяха Петър, високо русо момче с тъмно кафяви очи и Денис, чернокос красавец с зелени очи

Ето днес отново спореха за нещо. Нека се приближим до тях и да чуем, за какво става въпрос.

– Времето е илюзия, – твърдеше Петър, – защото Бог е вечен.

– Не, то е истинско, – настояваше Денис, – защото всеки помни какъв е бил преди.

Двамата дълго привеждаха аргументи, но никой не приемаше доказателствата на другия.

– Нека да отидем при дядо Мирон, – предложи Петър, – той е мъдър старец и ще разреши спора ни.

– Съгласен съм, – скокна въодушевено Денис.

Когато посетиха дядо Мирон, той копаеше в градината. Когато видя буйните младежи, остави мотиката и ги покани в дома си.

– Времето, – започна припряно Петър, – има ли изобщо време? Какво е то всъщност?

– Петър твърди, че е илюзия, – спокойно заобяснява Денис, – а аз мисля, че то си е истинско.

Старецът изгледа възбудените лица на младежите и се усмихна. След това им наля по една чаша прясно мляко и им даде задача:

– Опитайте се, докато бездействате, самостоятелно да откриете същността на млякото. След това ще ви отговоря на въпроса.

Всеки взе чашата си и се насочи към дома си, за да размишлява самостоятелно.

Петър дълго седя безмълвно над чашата. След известно време млякото се пресече, а после нацяло се развали и трябваше да се изхвърли.

Денис не знаеше какво да прави с млякото изобщо. За това надигна чашата, изпразни съдържанието ѝ.

– Свежо и вкусно е, – констатира той.

Но остана без окончателен отговор относно въпроса за времето.

Двамата младежи отново посетиха дядо Мирон. Всеки от тях честно разказа, какво е направил с млякото.

– Вие сами сте го открили, но нищо не сте разбрали, – добродушно ги потупа старецът по раменете. – Бог се изявява във всяко от творенията си. Има момент, в което можете да уловите вкуса на млякото, след това то се унищожава. За това не оставайте млякото да се вкисне, по-добре го изпийте на време.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.