Има едно нещо, което ще ви помогне да се ускори вашия духовен растеж повече от всичко друго. Научете се да приемате корекция от Духа на Бога и Неговия народ.

Много малко вярващи са в състояние да го направят.

Когато пасторът проповядва за това, което вече хората знаят или за този аспект от живота им, който са предали на Господа, те го смятат за най-добрия проповедник.

Вярващите обичат този човек, защото много добре се чувстват след неговите проповеди.

Но ако започне да говори за техните грешки или за това, в което не са прави, хората се обиждат.

Бог казва, че глупавият презира наставление и поправление.

За това не бъдете глупави. За това, когато ви поправя, благодарете. Ценете тези, които споделят със вас Божията мъдрост.

Когато някой ви покаже грешките ви, вместо да спорите, разгледайте как точно стоят нещата с вас.

Кажете си:

– Това така ли е? Съгласува ли се то с Божието Слово? Трябва ли наистина да поправя нещо в себе си?

Ако отговорът ви е „да“, тогава поправете нужното и приведете живота си в ред.

Това съвсем не е лесно. На никой от нас не му харесва, когато му правят забележки. Но ако сте решили да се вслуша в тях и сте отворени за обучение, вие ще бъдете в състояние да растете духовно много по-бързо.

Някой беше казал: „Ако мислите, че сте пристигнали, вие няма да отидете далече“. Припомнете си това следващия път, когато някой се опитва да ви поправи. Обичайте този човек и му благодарете. Ако постъпвате така, ще вървите напред.

Наоколо цареше хаос. Хора влизаха и излизаха. Чуваше се плач и стенания. На Росен бяха поверили да се оправя с тази менажерия. Той беше съсредоточен и концентриран.

Росен се готвеше да набере друг номер, когато Анета го дръпна за ръката.

– Какво правиш? Не можеш в това състояние да отидеш там.

– Трябва да отида, – категорично каза Росен.

Той знаеше, че тя няма да го разбере.

– Капнал си от умора. Направи толкова много до сега, това не е ли достатъчно? Нека някой друг да свърши останалото, – Анета кипеше, като събуждащ се вулкан.

– Нима си мислиш, че аз не искам да си почина? Знаеш, че винаги постъпвам така. Когато кажат: „Нека някой друг да го направи“, усещам, че този друг съм аз, Ани.

– Ти ли ще носиш цялата отговорност за света? – не се отказваше лесно Анета.

– Но поне мога да направя нещо, макар и малко….

Росен толкова много искаше да хване Анета за ръката и да замине някъде далече от тук, да забрави за всичко тук. За миг си помисли, че друг може да го замести, но тръсна глава:.

– Ани, трябва да се погрижа за тези хора, заел съм се от самото начало с тях.

Тя го обичаше за всеотдайността му, но осъзнаваше, че колкото и да се обичаха, един ден Росен нямаше да бъде до нея. В животът му винаги щеше да има някакво предизвикателство, затруднение или усложнение, което щеше да го отнема от нея, като чужда жена.

Той беше мъжът на мечтите ѝ, но изглежда тя искаше повече, отколкото той можеше да ѝ даде. Ако Росен се превърнеше в това, което тя искаше, той нямаше да бъде вече човекът, в когото се бе влюбила.

Бе решила да сложи край още сега, преди да бъде отново наранена. Мисълта да бъде прекъсната връзката им, създаде болезнена празнота в душата ѝ. Анета имаше чувството, че тази пустота никога няма да се запълни.

– Добре, – привидно се съгласи.

– Когато това свърши …. ти и аз …. мисля, че разбираш какво имам предвид? … Ще бъдем заедно.

– Разбира се. – каза Анета.

Чувствата ѝ бяха толкова объркани, че се поколеба да го погледне в очите.

Най-накрая Анета се овладя, но когато се обърна да му каже, че не иска да го вижда повече, той беше изчезнал.

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!

Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.