Безпилотните летателни апарати не са нещо ново, както и мислено управляемите устройства. Тези технологиите са в процес на доработване. Но има успехи, в някои области като, например, пациенти, които са успели мислено да управляват своите протези.

Но безпилотни летателни апарати, които се управляват с мисълта е нещо съвсем ново.

В унивеситета на Флорида се е провело първото състезание на безпилотни апарати, които се управляват мислено.

Пилотите са наденали на главите си електроенцефалограмни шлемове, които били разработени за мозъка на всеки един от тях.

Невронна активност се фиксирала, когато човек мисли, че трябва да придвижи нещо напред. След това тази активността се свързвала с ръчка управляваща безпилотния летателен апарат. Вслествие на това летателния апарат се предвижва напред.

В действителност, това е същото, когато играете на видео игри, само че вместо клавиши действате чрез мозъчни вълни.

За съжаление технологията  не е съвършенна, но в бъдеще учените се надяват, че тя ще може да се внедри във всекидневния живот.

Жителката на британския град Дарби, която от дете е загубила ръцете и краката си, е победила на Националното училищно състезание по скачане на батут, сред участниците от втората група инвалидност.

12 годишната Иззи Уилл е изгубила крайниците си на шест години, когато внезапно е получила сърдечен пристъп и множество от органите ѝ били повредени.

Хирурзите трябвало да ампутират ръцете и краката на британката, след като тя е претърпял бактериален менингит.

През 2011 г. момичето  е получило подходящи протези благодарение, на който тя е започнала да ходи и да се занимава със спорт.

След като Уил започнала добре да се справя с протезите, се захванала да посещава училищните занимания по батут, които се провеждали след учебните занятия.  Една година по-късно, тя решава да участва в състезание по батут и заела първо място в него.

В това събитие са участвали 1115 животни. Участниците трябвало да изминат разстояние от 15 км. Победилата камила пресякла финала след 35 минути и 12 секунди.

Надбягването е завършило 68 минути след старта, когато притичала и последната съумяла да преодолее разстоянието 1108 камила.

Ежегодния фестивал за камили се провежда от 1997 г. близо до монголския град Даланзадгад.

Това мероприятие спомага да се подобрят породите на двугърбите камили и да се увеличи печалбата на местните от туризма.

В допълнени към състезанието, собствениците върху животните си се съревновават в играта на поло.

Състезания за камили се провеждат и в Пакистан, Саудитска Арабия, Египет, Бахрейн, Йордания, Катар, Обединените арабски емирства, Оман и Австралия.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.

До 1887 г. всички бегачи стояли на старта изправени, очаквайки сигнала.

Така правела и американската спринтьорка Ч. Шерил.

Но веднъж разхождайки в зоопарка забелязала, че кенгуруто преди  да се придвижи напред, прикляква към земята.

Наблюдателната атлетка споделила забелязаното от нея движение с треньора си. И на следващото състезание Шерил заела нисък старт.

Зрителите и съперничките ѝ дълго се смели. Съдията забавил състезанието, предполагайки, че атлетката още не е готова.

Спринтьорката настояла на своето и започнала бягането от необичайно положение, но постигнала победа.