Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

Няколко човека носели вода в своите селища от един и същи кладенец. Но тези водоносци забравили да измият съдовете си.

За това в едното селище водата имала вкус на малинов сироп, във второто на риба, а в третото на алкохол.

Водоносците, знаели, че съдовете им трябвало да бъдат чисти, но не обърнали внимание на това правило. Те не искали да наливат вода в немити съдове, но така се налагало, не можели да оставят хората да умират от жажда.

Водата била налята и приела вкуса на това, което преди това дълго е било в тези съдове. И жителите на съответните селища си помислили, че водата, която им била донесена има такъв вкус.

Един ден се срещнали жителите на трите села. Всеки започнал да говори за донесената вода, за нейния вкус и свойства.

Когато разбрали, че водата им има различен вкус, те решили, че са от различни източници. Започнали да спорят, коя вода е най-хубава и се скарали. Всеки започнал да счита съседа си за враг, само защото смятал, че неговата вода е най-чиста.

В своето невежество, те не осъзнавали, че се покланят и ценят не водата, а вкуса, който са ѝ придали.

Един цар изпратил пратеник до друг цар в съседна земя. Изпратеният задъхан от бързата езда изтичал в тронната зала и казал какво е поръчал господарят му:

– Моят господар…. ми заповяда да ви предам, да му дадете … бял кон с черна опашка …. а ако не му дадете такъв кон, то ….

– Не искам да слушам повече! – прекъснал царят запъхтелият пратеник. – Кажи на своя господар, че нямам такъв кон, а и да имах, то …..
Царят се спрял, а пратеникът като чул тези думи, уплашен избягал при своя цар. След изслушването на отговора първият цар се ядосал и обявил война на другия цар.

Войната продължила дълго. Проляла се много кръв. Земята била опустошена.

Накрая след като изчерпали средствата си и изтощили войските си, царете се съгласили да сключат примирие. Тогава се събрали да обсъдят взаимните си претенции.

На преговорите, вторият цар попитал първия:

– Какво искаше да кажеш с фразата: „Дай ми бял кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, то …..“?

– “ … прати ми кон с друга окраска“, – завършил фразата другият цар. – Имах само това предвид. А ти какво искаше да кажеш със своя дързък отговор: „Нямам такъв кон, но и да имах, то ….“?

– “ … непременно бих го изпратил за подарък на моя добър съсед:,  – отговорил втория цар.

Научи се да изслушваш другите. Дори и малкото нетърпение може да доведе до големи неприятни последици.

Веднъж попитали един алчен човек, който много враждувал със съседа си:

– Защо се карате помежду си?

Той отговорил:

– Ядох печена глава, а костите хвърлих пред вратата. Нека видят приятелите ми, че живея добре и да се радват за това, а враговете ми да скърбят. А какво направи съседа? Той събра костите и ги хвърли пред своята врата.