Жената седеше на стълбите и плачеше. Андрей мислеше да я подмине и да се качи в асансьора, но се спря.

– Какво ви се е случило? – съчувствено попита той. – Мога ли да ви помогна с нещо?

– Счупих си очилата, – изхлипа жената. – Без тях нищо не виждам.

В ръката и лежеше рамка с парченце стъкло.

– Със силни диоптри ли бяха? – попита Андрей.

– Минус шест и половина. Без тях съм като сляпа.

– Елате, – Андрей хвана жената за ръка и я изправи. – Успокойте се. Ще ви заведа до „Оптиката“. Този магазин е на една пряка от нас. Там ще си купите нови очила.

Жената тъжно се усмихна и последва младежа.

– Интересно, как се случи това? – поде разговора Андрей.

– Някаква жена тичаше към автобуса и без да иска ме блъсна. Паднах и ето на …. останах без очила. Нали не виждам едва стигнах до стена, за да се опра до нея.

– Никой ли не ви се притече на помощ? – Андрей се изненада.

– Някакъв мъж ми крещеше, че рано съм се наквасила. Сигурно е помислил, че съм пияна. Стана ми тежко и се разплаках. Едва се добрах до стълбите и седнах.

– За първи път ли си чупите очилата?

– Не, не за първи, но смених чантата и забравих да сложа резервните.

– Ако искате да се обадим на съпруга ви или някой близък, който ще ви помогне да се приберете.

– О, – тежко въздъхна жената, – те са на работа. Не ги безпокойте. По-добре ме заведете до магазина, други ще си купя.

Докато разговаряха неусетно стигнаха до „Оптиката“.

– Вече сме пред магазина. – окуражително съобщи Андрей.

– Моля ви, придружете ме, докато се снабдя с очила, – смутено каза жената. – Няма да ви задържа много. Вероятно имате доста ангажименти.

– Не се притеснявайте, ще дойда със вас.

Двамата влязоха в магазина. Жената дълго мери очила, накрая си избра едни с тъмни рамки. Сложи ги и се усмихна на Андрей:

– Благодаря ви, младежо! Не знам как да ви се отблагодаря.

Андрей махна с ръка.

– Радвам се, че сега се чувствате по-добре.

И той си тръгна. Жената дълго гледа след него, докато се изгуби от погледа ѝ.

– Е, имало и добри хора на тази земя, – каза си тя и тръгна към дома си.

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.

Милена сложи ръце на кръста и измърмори недоволно:

– Колко пъти му казвам да оправи казанчето. Ето на пак нищо не е направил. Водата изобщо не тече.

Разгневена се насочи към хола, където съпруга ѝ Крум четеше вестник.

– Пак не си оправил казанчето, – недоволно смръщи вежди Милена.

– Погледнах го, – разсеяно отговори Крум. – Няма му нищо. Удари го и ще тръгне.

– Къде да ударя? – попита Милена, готова всеки момент да се развика още по-силно.

– По самото казанче, – поясни Крум. – Там запъва едно пластмасово връхче от време на време.

Възмутена Милена отиде отново до тоалетната, удари с ръка по казанчето и ….. водата потече.

Тя въздъхна дълбоко и си каза:

– Колко е глупаво човек да се ядосва за дреболии.

След това се усмихна и продължи:

– И ние сме като това казанче. Все нещо ни дърпа назад. Трябва някой да ни прасне, за да влезем в пътя и да си изпълняваме съвестно задълженията.

Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.

Денят беше тежък и доста изморителен за Петър Василев. Той уж за малко полегна на дивана, но сънят скоро го обори и изтощеният мъж заспа.

Децата играеха на килима. Строяха кули и крепости от кубчета. Сънчо и тях споходи. Клепачите им натегнаха и майка им Елена ги поведе към леглата. Нямаше нужда много да ги увещава, защото щом се намериха под завивките, веднага потънаха в царството на сънищата.

Елена отиде в хола и зави внимателно съпруга си.

– Колко е уморен, – съчувствено погледна тя Петър. – Всички заспаха, ще ида да помогна на баба Мара от първия етаж. Горката жена едва се движи и е съвсем сама, няма кой да ѝ помогне.

Елена не искаше да светва лампите, за да не притесни заспалия си мъж. Затова грабна телефона си от масата и излезе. Едва по-късно разбра, че по грешка бе взела мобилния на Петър.

На връщане, когато изкачваше последните стъпала към апартамента си,  Елена чу уплашеният глас на мъжа си, който викаше по нейния телефон:

– Ели, къде си?

Тя бързо изтича и се усмихна срещу съпруга си.

– Ох, – вече поуспокоен, Петър дълбоко въздъхна, – събудих се и теб те нямаше никъде. Уплаших се, че е станало грабването …. Направо изпаднах в шок.

– Не видя ли децата? – попита Елена.

– Да, – тъжно се засмя Петър, – но чак сега осъзнавам, че щом те са тук, всичко все още предстои.