Милена сложи ръце на кръста и измърмори недоволно:

– Колко пъти му казвам да оправи казанчето. Ето на пак нищо не е направил. Водата изобщо не тече.

Разгневена се насочи към хола, където съпруга ѝ Крум четеше вестник.

– Пак не си оправил казанчето, – недоволно смръщи вежди Милена.

– Погледнах го, – разсеяно отговори Крум. – Няма му нищо. Удари го и ще тръгне.

– Къде да ударя? – попита Милена, готова всеки момент да се развика още по-силно.

– По самото казанче, – поясни Крум. – Там запъва едно пластмасово връхче от време на време.

Възмутена Милена отиде отново до тоалетната, удари с ръка по казанчето и ….. водата потече.

Тя въздъхна дълбоко и си каза:

– Колко е глупаво човек да се ядосва за дреболии.

След това се усмихна и продължи:

– И ние сме като това казанче. Все нещо ни дърпа назад. Трябва някой да ни прасне, за да влезем в пътя и да си изпълняваме съвестно задълженията.