На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.

Каква радост! Дългоочакваната мечта на Стоян и Нели се сбъдна. Те успяха да си купят къща строена през 1912 г.

За повечето от нас това може да не означава нещо особено, но не и за тях двамата. Стоян бе архитект, а Нели историк. Двамата успяха да открият доста интересни неща в новата си придобивка.

В къщата можеха да се видят витражи, вградени шкафове, скрито стълбище, а за просторната слънчева всекидневна да не говорим. Всичко което видяха, надмина очакванията им.

Посети ги дългогодишният им приятел Светослав. След като огледа къщата,  му се стори нещо нереално, необикновено и за това сподели съмненията си:

– Толкова ниски тавани са необичайни за тези години. Може би има нещо скрито под мазилката.

Стоян бе изненадан, но реши да рискува.

– Нека пробием една малка дупка на тавана, – предложи той. – Ако не открием нещо интересно, след това ще я замажа.

Светослав внимателно се зае с пробиването.

– Ах! – възкликна Нели.

– Каква красота! – въодушевено каза Стоян.

– Нали ви казах, – засмя се Светослав, – че тук има нещо.

– Хайде да свалим цялата мазилка, – предложи Стоян.

След усилена работа се откри нещо невероятно. Прашните греди, запазени от толкова много години, бяха наредени по чуден начин. Те приличаха на венец, разпрострял се над цялата стая.

– Хайде да преработим тавана, – предложи Светослав, – за да разкрием цялата му красота.

– Която незнайно защо, някой е скрил от очите на хората, – промълви Нели.

– Колко интересно, – очарован от откритието сподели Стоян, – нещо подобно не се ли случва и в нашия живот? Позволяваме на греха да изопачи образа, който Бог е вложил в нас.

– Но ако Му позволим да премахне зацапаното и замърсеното, ще видим колко прекрасно е това, което е създал Господ, – добави Нели.

– Да, Божието освещаващо дело, може по чуден начин да ни преобрази, – съгласи се Светослав.

Пламен скоро се бе оженил и беше много щастлив. На кого можеше да се падне такава красива и интелигентна жена като неговата Зоя.

Двамата имаха прекрасна и удовлетворяваща ги работа. Роди им се син. Какво повече можеше да се иска за едно семейство, за да е щастливо?

Още в първите месеци след брака си Пламен установи, че съпругата му говори на сън. Бълнуванията ѝ не бяха неразбираеми думи, а съвсем осмислени и завършени фрази.

Обикновено на сън Зоя говореше за работата си. Пламен забеляза, че колкото бе по-силен стреса при жена му, толкова тя ставаше по-бъбрива нощно време.

Като добър и любящ съпруг той нищо не каза на жена си по този въпрос.

– Тя и без това си знае навярно за това бълнуване, – казваше той – какво да я притеснявам за това.

Но след раждането на синът им, нещо се промени в поведението на Зоя.

Една нощ съпругът ѝ чу да казва:

– Дано Пламен не разбере, че това дете е твое…

Когато чу това, мъжът ѝ бе шокиран. Цяла седмица разсъждаваше върху чутата фраза и си казваше:

– Нима греша? Възможно ли е това?

Накрая той реши да провери нещата, по един единствен начин.

Зоя имаше кръвна група А, а той В. Групата на детето потвърдиха съмненията му. Малкия Гошо имаше 0 кръвна група.

– Ясно, – отсече Пламен, – детето не е мое….

Завесата падна. Последва скандал, а след него развод.

Нощта бе тиха. Не се виждаха звезди, защото облаците ги закриваха. Луната се показваше от време на време, а след това плътната тъмна маса на поредния облак отново я скриваше.

Температурата бе минусова, но не бе толкова студено. Студът бе толерантен и леко пощипваше само откритите части на хората, които се бяха престрашили да излязат по това време навън.

Меги се бе облегнала на перваза на прозореца, гледаше леко разклащащите се клони и разсъждаваше на глас:

– Когато бях по-малка лесно достигах до Бога. Открих Го в песните, които пееха в църквата, в детското неделно училище. Чувствах как вярата блика в мен докато се молех. А сега какво?

Меги вече бе пораснала и откри, колко лесно човек на такава възраст губи вярата си.

Припомни си историята за Тома и думите на Спасителят: „Не бъди невярващ, а вярващ“. Тя откри много прилики между себе си и този Христов ученик.

– Въпреки всичко аз му съчувствам, – каза си Меги. – Ето и Исус разбра съмнението на Тома. Това ме окуражава.

Тя въздъхна дълбоко и притвори очи.

– След всичките тези години усещам, че съм се загубила., но намирам утеха само при Бога.

Спомни си как майка ѝ я съветваше:

– Гледай на своите съмнения и страхове не като на проблем, а като възможност да търсиш Исус. Погледни колко много знаци е поставил в живота ти, че е с теб.

Очите на Меги се напълниха със сълзи.

– Господи, Татко мой, знам, че ме обичаш и ми прощаваш, – прошепна тя. – Ти си с мен, за да ми покажеш раните Си и да изцелиш моите. Боже помогни ми да използвам съмненията си, като начин да търся Твоето Слово и да раста в любов и във вяра.

Облаците плавно се пръснаха и луната се усмихна окуражаващо…

 

В снежните планини на Швейцария водача на групата предупреди пътешествениците и търсачите на силни усещания, които бяха дошли до тук:

– Не трябва да говорите, докато се движим в планината.

– Какво ще стане ако говорим? Нима искате да кажете, че можем да настинем, като не си опазим гърлата? – попита един дебеланко.

Той бе убеден, че ще покори поне един връх, независимо от възраженията и съмненията на останалите в групата, с които бе дошъл.

– Много по-страшно е , – обади се всезнайкото на групата.

А водачът, който щеше да ги води  обясни спокойно, без никаква заплаха в гласа си:

– И най-малкото колебание във въздуха може да предизвика движение на снега, който повличайки голяма маса със себе си, ще ни бутне в пръстта.

– Кой би си помислил, че една дума или звук, може да предизвика такива ужасни последици? – въздъхна притеснено Горан.

Той бе най-възрастният в групата, но бе предприел това пътешествие, за да докаже на себе си и приятелите си, че в него има още живот.

– Моралното влияние на нашите думи също може да доведе до катастрофа, – намеси се в разговора Ченко.

– Необмислените думи, които ние леко хвърляме на вятъра, могат да задвижат нежелани действия и събития, потърпевши, от които можем да се окажем самите ние, – добави Симеон.

– Всеки ще отговаря за всяка дума, която е казал, – вдигна показалеца си нагоре Горан.- Страшно е да се помисли, когато пред нас застанат изречените думи, предизвикали нежелателни последствия.

– Някои ги наричат „празни думи“, – започна да разсъждава на глас Симеон.

– А кои думи са празни? – попита дебеланкото.

– Това са лекомислени, чернещи някого, нанасящи рани, изявяващи злорадство , когато видят, че някой е в беда, – отговори Симеон.

– Шегите и намеците също могат да погубят човека, – добави Ченко.

– Хайде, – каза водачът, – време е да тръгваме. И моля ви без никакви разговори.

Мъжете се приготвиха. Всеки бе се вглъбил в себе си, не толкова за „безшумната си разходка“ в снежната планина, а за тези необмислените и пуснати в яда думи, които тровят живота на всеки човек.