– Тръгваш си? – , със сълзи на очи попита тя.

– Да, аз обикнах друга! Дойде ми до гуша от теб, писна ми от писъците на децата.

– Но това са твоите деца! Те са съвсем малки. Как можеш?

– Остави ме намира. Виж колко си погрозняла!

– Но аз още не съм се възстановила, след раждането на малкия, …. това ще мине.

– Казах вече, тръгвам, – развика се Виктор и силно я блъсна.

Тя падна и удари главата си в стената. Заплака, но към нея протегна ръце малкото ѝ момче, което се събуди.

– Добре, тръгвай, но запомни, няма да те потърся. Ще се справим и без теб. Тръгнеш ли, обратен път към нас няма.

– Да, алоо! Идвам! – нервно каза Виктор по телефона.

Минаха пет години.

„Боже мой, – мислеше си Виктор, седейки на пейката в парка. …. Видя две деца, които си играеха
– Как ли изглеждат моите деца, навярно са вече големи. Как ли е тя? Нито веднъж не ми се обади“.

Тогава видя познат силует.

– О, боже, това е тя!

Видя две деца да тичат край нея.

– Привет! – извика ѝ той.

– Здравей … – в недоумение му отговори тя.

– Радвам се да те видя. Това моите деца ли са?

– Не е важно, сега няма никакво значение!

– Искам да ти кажа…

– Ти тогава много ясно го каза…

Изведнъж децата с вик „татко“ се втурнаха към тях. Виктор се развълнува, невярващ на щастието си. Но децата го отминаха и се хвърлиха в прегръдките на друг мъж, който идваше към тях. Тя тръгна към този мъж, целуна го и се поздравиха.

– Скъпа, кой е този?

– Просто минувач, питаше къде е близкия магазин!. Скоро е дошъл в нашия град. Да вървим пирожки съм приготвила.

– Чичко, магазина е зад ъгъла, – каза едно от децата и хукна след другите.

– Благодаря, – каза Виктор, със сълзи на очи.

Той гледаше, как си тръгват тези, които му бяха близки, но и чужди …

Тази двойка всяка година  прави една и съща снимка. От последната напират само сълзи …..

Смятате ли, че снимките са в състояние да предадат емоции и чувства?

Снимките са правени на едно и също място. Ако разгледате тези фотографии ще ви накара да почувствате колко трогателна е тази история. Трудно е да се говори за изпитаните чувства.

Но тези фотоси не могат да скрият истинските емоции, които хората изпитват един към друг.

Това е една история на любовта, в която думи не са нужни….

Никакви думи не могат да опишат цялата трогателност на последната снимка.

Мъжът обичал жена си с цялото си сърце, така че дори и след смъртта ѝ, той остава верен на милите и душезатрогващи традиции.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….

Първите хора живели в рая. Те били обградени от цветя с необикновенна красота. След грехопадението градината била разрушена и цветята изчезнали заедно с нея.

За да изкупят греха си Адам и Ева се оказали в света и трябвало да работят, за да изкарват прехраната си.

Адам виждал каж жена му тъгувала за прекрасните цветя. Тогава той решил да намери растения подобни на цъфтящите в Едемската градина и да ги поднесе на Ева.

Дълго бродил по земята, но наоколо имало само голи скали и пустини.

Отчаян Адам паднал на колене и по лицето му се стекли оскъдни мъжки сълзи.

И там, където сълзите му падали на земята, разтъфтели такива прекрасни цветя, каквато била неговата любима. Адам откъснал няколко от тях и направил букет, който подарил на Ева.

Ако се вярва на легендата, от тогава мъжете започнали да подаряват букети на своите любими.

За да се роди радостта често трябват мъка. Една сляпа жена е написала песен , в която има следните думи: „И аз ще се видя с Него лице в лице“.

Тази жена никога не е видяла зелените полета, нито залеза на слънцето, нито усмивката на майка си, но липсата на зрение и е помогнало да добие духовна чувствителност и зрение.

Най-добре се полира дърво, което е пострадало. По този начин, то получава възли и твърдост, които чудесно се полират.

Успокояващо е да знаем, че скръбта е само през нощта, а сутринта отлита. Бурята е кратка, ако я сравним с дълъг летен ден. „Ония, които сеят със сълзи, с радост ще пожънат.“