Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

Това научих днес, когато седнах да чета. О, не …. Кога най сетне ще мога да чета!

Насилвам се, но това не бях вече аз.

Два часа тренирах „дългото си търпение“, но това бе прекалено….

Сега разбирам какво означава да си изпълнен с омраза и да имаш желание да убиеш някого.

Най-накрая станах, не можах да се стърпя и …

– Извинявай, Господи, съвсем забравих за теб. Вразуми я нали тя е твоя муха, така де твое творение.

Излетя през прозореца, невероятно…

Следващия път, ще ѝ кажа:

– Не ме измъчвай и аз съм Божие творение, разбираш нали? Аз съм добро и мило създание.

Ох, това вече няма как да не го запомня. Никога повече няма да се захващам с муха……

Зад вратата се чуваха гласове и множество стъпки. В стаята шумно се втурнаха няколко ученички. Те видяха Дима да лежи и започнаха глупаво да се суетят около нея. Някой ѝ постави термометър, а друга я покри с одеяло.

– Катя, – каза Рени, – тичай за лекар! Мая, намери майката ѝ! Васке, извади термометъра! Колко е? 41 градуса! Ужас!

Майката на Дима дойде, но на дъщеря ѝ бе толкова лошо, че не можеше да говори. Катя сложи в устата ѝ хапче и каза:

– Глътни го, сестрата от поликлиниката го изпрати. Лекарят вече си беше отишъл, днес нали е събота.

Дима с отвращение изплю лекарството и заплака от болка. Тя чувстваше тежест в цялото си тяло.

Всички си тръгнаха. Катя излезе последна и каза на майката на Дима:

– Ще остана при Дима, идете спокойно на работа тази нощ и не се притеснявайте за нея.

Дима чу страшен звън. Стана ѝ много лошо…

Майка ѝ сложи на главата мокра кърпа, но тя я хвърли и започна да се мята в кревата. Чаршафите я изгаряха, възглавницата беше като нажежена.

В стаята  се появи светлина, ярка и в същото време мека и нежна. Вълни на спокойствие обляха Дима.
–  Мамо! – неочаквано силно извика тя. – При нас е дошъл Исус.

Тя се досети, че е Той, въпреки че доскоро нищо не искаше да чуе за Него.

Майката се доближи до дъщеря си и се разплака:

– Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието ставаше все по-ярко,  някак тържествено и в светлина още по-ясно изпъкваше образа на Христос. Дима имаше чувството, че образът е жив и я гледа с кротките си и добри очи.

– Мамо, Сам Бог е тук, – шепнеше Дима.

А майка ѝ плачеше неутешимо.

Мощен прилив на радост обхвана цялото същество на Дима. Тя загуби представа за времето, не знаеше къде се намирам. Искаше ѝ се само едно, това никога да не свършва! Образът на Исус в неземно сияние и повече нищо, нищо не ѝ трябваше ….

Светлината изгасна така бързо, както се появи. Дима лежа дълго без да помръдне. С нея бе настъпила някаква промяна. Изведнъж тя се надигна. Изглеждаше напълно здрава.

Майка ѝ се доближи изплашена до нея.

– Легни си, миличка.

– Не, мамо, всичко ми мина. Виж! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо на работа, че ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Майката на Дима тръгна. С нея остана само Катя, която тревожно я гледаше.
– Катя, знаеш ли какво стана? – каза Дима. – Ще ти разкажа всичко.

Говориха си цяла нощ. До сега Дима бе отхвърляла всичките приказки на Катя за Исус, но сега внимателно я слушаше и жадно попиваше всичко за Бог и Неговия Син.

Нещо бе станало с нея….., тя бе станала ново създание.

Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.

Миро стоеше пред групата и внимателно ги наблюдаваше. След това прикова очите им към себе си, като махна с ръка и каза:

– Повечето възрастни хора посвещават по-голяма част от времето си на работата си, а това дава отражение във всичките аспекти на живота им. Няма значение дали човек работи в офис, притежава магазин или малък цех, или  управлява нечия фирма, всичко това е работа.

Хората от групата слушаха внимателно и се опитваха да отсеят нужното от чутото.

– Решенията, които вземаме ежедневно, имат голямо отражение върху работата ни, – продължи Миро. – Какво следва от това?

– Дългосрочните успехи и провали на работника, мениджъра или собственика се определят от качеството и точността на взетите решения, – обади се един слаб и дългокос младеж.

Миро остана доволен от отговора и продължи:

– Всяко решение, което сте вземали през живота си е продукт на вашето мислене в този момент. Решенията се превръщат в действия, а те пък от своя страна водят до някакъв видим резултат. Комбинацията от действията и резултатите създават репутацията на човека. Но къде е коренът на репутацията, нейното истинско начало?

– Мисленето, – отговориха в един глас няколко души.

– Мисловният процес прилича на семенце, – Миро започна да илюстрира с пример това, което искаше да им каже. – То покълва и расте години наред и когато му дойде времето дава плод. Качеството на плода е предопределен отдавна още от времето, когато се е развивало растението и за него са се полагали грижи. За това детството е важен етап, в който се формира мисленето на бъдещия индивид.

– Много училища днес учат учениците си какво да мислят, – каза недоволно един русоляв младеж. – Според мен това е пример за лошо формиране на мислене.

– Не ви ли се струва, че ние като общество притежаваме забележителни способности? – поклати глава един побелял мъж. – Логиката на мисълта ни ни води до погрешни, а често и опасни заключения.

– Какво мисли един човек, се определя от това, как точно мисли, – заключи едно нежно създание в зелена рокля и особен блясък в очите.

– Това е вярно, – съгласи се дългокосия младеж. – Няма значение дали заключенията са точни, безопасни, полезни, глупави, зли или такива, които довеждат компанията до банкрут.

– За това е важно да се обучават хората още от малки как точно да мислят, – заключи Миро.

Всички бяха разбрали, че не какво, защо и къде е важно за мисленето, а как се мисли.

Днешната дискусия свърши по-рано от предвидения час, но присъстващите на срещата си тръгнаха удовлетворени.