Валя шофираше по пътя. Тя видя един мъж с мръсни и окъсани дрехи. Той държеше някакъв картон с надпис.

– Сигурно така си проси пари, – каза си Валя.

Светна червено и тя спря. Едва тогава успя да прочете написаното на картона: „Кучето е в приюта. Помогнете“.

Валя заинтригувана от написаното включи алармата и слезе от колата. Беше ѝ безразлично, какво ще си помислят останалите шофьори.

Тя отиде до мъжа и го попита:

– Какво се е случило.

Петър, така се наричаше мъжът ѝ разказа следното:

– За малко ме задържаха в полицията. Там прекарах два дена. А когато се върнах, разбрах, че са прибрали кучето ми в местният кучешки приют. За да си вземе кучето обратно, трябваше да платя 120 лева.

Валя нямаше толкова пари в себе си, а и се чудеше дали може да се довери на непознат мъж.

– Извинете, но трябва да тръгвам, – каза Валя на мъжа и потегли с колата.

Глождеше я съвестта и тя позвъни в кучешкия приют.

– Да тук идва един лошо облечен мъж и искаше да си вземе кучето, – потвърдиха от там, – ….явно добре се е грижел за него, защото кучето бе добре поддържано и хранено, когато го доведоха при нас.

– Но защо сте го прибрали? – попита Валя.

– Нали разбирате, такъв е закона, ако куче се окаже на улицата без надзор, ние го прибираме. Собственикът трябва да плати, за да си го прибере. Тези пари покриват разходите за храна, изследвания и всичко останало, докато животното е било в приюта. Дори, ако кучето е здраво, то ще живее в приют само дотогава, докато собственикът му не го освободи.

– А какво ще се случи, ако човекът няма пари, за да плати?

– Тогава приспиваме кучето завинаги.

Валя се върна при мъжа с надписа на картона.

– Елате с мен в приюта.

Там тя заплати необходимата сума. А след това с удоволствие видя как кучето щастливо скочи в ръцете на Петър.

Валя обичаше животните, тя бе трогната от това, че човек, който нямаше почти нищо, се грижеше така за четириногия си приятел.

Животът се оказва понякога много несправедлив. Лесно можем да осъдим човек, на който не му е провървяло. Но въпреки всичко е нужно да останем хора, независимо от обстоятелствата.

Някой ви заблуждава или ви лъже без капка съвест. Разпространява лъжи и измислици, за да унищожи нечия репутация. Прави се, че са нещо, което не са. Целта им е да навреди на другите.

За съжаление знаем, че такива хора съществуват.

Те са специалисти в заблудата, споровете и разприте. Извъртат фактите, лъжат и бягат от отговорност.

Експерти са в измамите спрямо други. Личността им никога не се променят, не порастват и не се развиват. Техният живот е илюзия. Хранят се със страданието на другите.

Такива хора винаги искат да контролират останалите. Смятат се за най-големият авторитет. Сами създават правила, по които живеят, без да обръщат внимание на моралните норми.

Често си играят със симпатиите на добродушните хора с цел, да ги заблудят. Уж търсят милост, а самите те не я практикуват.

Дирят топлина, прошка и интимност с човека, спрямо който са съгрешили без да бъдат съпричастни към болката, която са причинили. Нямат намерение да поправят това, което са направили. Не се опитват дори да върнат изгубеното доверие.

Нямат съвест и не знаят какво е покаяние.

Живеят под маската на лице с благороден характер, прикривайки своята злоба.

Съвестта се опитала да вразуми един разпуснат, необуздан, непокорен, покварен, неморален и неприличен човек.

Казала му:

– Най-накрая ще загуби и срама си.

На това човекът се засмял:

– Аз никога не съм имал такъв.

Когато съвестта чула това се ужасила.

Отдръпнала се настрана.

И от тогава човекът останал не само без срам , но и без съвест.

Проблеми със самочувствието често провокират различни прояви като срамежливост, несигурност, неспособност да се приспособи човек в колектива.

Ето ви и пет навика съпровождащи низкото самочувствие, от които непременно трябва да се избавите.

Навика да се сравнявате с другите е сигурен знак за зависимост. Оценявайки себе си чрез другите, ние рискуваме никога да не узнаем какви сме всъщност. Ако не помислим добре, какво да правим с нашия живот, ще се появят други, които ще го направят вместо нас.

Навика на съперничене е ревност да се скрие усещането за това, че сме по-лоши от другите, а същевременно  се опитваме да докажем обратното. Така нашето подтиснато его се явява единствения стимул да живеем като в състезание. За това бъдете тези, които са добре и имат повече.

Отказвайки се да вярваме в себе си, ние живеем с надежда и очакване. През цялото време, когато очакваме нещо, ние не знаем даже какво е то.

Когато не знаем собствената си цена, ние прибягваме до оценката на другите. Търсейки признание от другите, ние не правим това, което ни се иска, а това, което ще стане заслуга пред другите. Но егото ни не знае насищане. За да се изтръгнем от това състояние, трябва да осъзнаем собствената си ценност.

Когато не вярваме в собствените си сили, ние използваме чужди постижения за собствените си цели. Волно или неволно ставаме манипулатори. Залагаме на съжаление, състрадание, предизвикаме съвести и играем на чувството на вина у хората.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….