Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Разбирането за Църква като общочовешка реалност може да те споходи внезапно.

Пътувах във влака. Гледам една жена държи момиченце на около три годинки. То зад гърба на майка си протяга ръка към спирачката.

Забелязах, че едновременно с мен случващото се наблюдава и един младеж. Погледите ни се срещнаха и ние се усмихнахме един на друг на палавостта на малката лудетина.

Зад спирачката властват чужди сили, студът на познанието за „доброто и злото“.

А тук се усещаше топлината и необяснимата, несъзнаваща себе си, безгрешна власт на детето.

Усмихнахме се не като чужди, но за миг като хора обединени от единно, топло и чисто сърце.

Ето това е и Църквата.

За градинарите живеещи на по-студен климат, изборът на растения е ограничен. Защото подборът се влияе от способността на растенията да оцеляват в студената зима.

Снежната покривка е един вид „одеяло“, която защитава растенията от студ.

За градинарите по студените места е важен добрия дренаж, тъй като влажната почва може да доведе до гниене на корените.

Има трайни насаждения, които добре се приспособяват към студените зими. Такива растения могат да растат и в най-трудните условия на далечния север, където температурата пада до -40 ° C.

Днес ви представям пурпурната ехинацея.

Те е многогодишно растение, родом от Северна Америка. Има големи розови цветове и достига до един метър височина.

Отглежда се като декоративно и лечебно растение.

Денят беше слънчев, но в сградата беше ледено студено. Красимира усещаше студа чак до мозъка на костите си. Струваше ѝ се, че усеща дори как детето в нея трепери.

Красимира таеше мисълта или по-скоро надеждата, че е бременна с момиче. Друго красиво момиченце, което да заеме мястото на починалата дъщеря на Любомир.

Вярно е, че Надя бе доведена дъщеря, но Красимира я обикна веднага щом я видя. Двете много бързо се сближиха. Надя ѝ помагаше много,  особено след като роди първия път, после я утешаваше, когато загуби второто си дете.

Един ден Надя се прибра в къщи пребледняла. Беше се заразила с незнайна болест. Лекарите не можаха нищо да направят и след три дена тя почина.

Красимира много плака за Надя, нищо, че не ѝ бе истинска дъщеря. Любомир беше съкрушен, за него вече нищо не бе важно. Той много обичаше дъщеря си и болката му бе голяма.

„Ако е момиченце, това ще отвори сърцето му и той ще преодолее по-лесно мъката си“, – помисли си Красимира.

Тя се поколеба, дали да се помоли детето да е момиче. Но ако не е? Тя от месеци мислеше, че отново носи момче. за това с молитвата си не искаше да обижда нито бебето, нито Господа, Който винаги взема правилните решения.

Ами ако разгневи Бога, като постави под въпрос преценката Му какво дете точно да ѝ даде?

Преди да забременее отново, Красимира се бе молила второто ѝ дете да е момче, но Бог ѝ бе отнел детето само на два месеца.

– Съжалявам, – прошепна тя на бебето, като докосна с премръзналата си ръка корема си. – Не искам да пожелая нещо, което може да ти навреди. Обичам те, без значение какво си, момче или момиче. Нямам търпение да видя приятното ти личице, да докосна мъничките ти ръчички и да чуя нежния ти глас.

Появата на нов живот е невероятно и прекрасно събитие. То не бива да бъде помрачавано от егоистичните желания на, който и да е. Животът е дар и трябва да се приветства с радост.

Независимо дали ни харесва или не, лятото свърши, помаха с ръка и се отправи към далечните топли краища, за да си отспи и да се приготви за следващата година.

Смени го поетичната и философска есен. Величествена и тайнствена, със своите очарователни преобразования, променливи настроения, ярки и разноцветни листа, настинки и меланхолия.

Това е време на сбогуване и нови срещи, завършване на отдавна започнати неща и напълно луди инициативи.

Време, когато ни спохожда чувството за преходността на живот ….. и започваме да го ценим още повече.

Трябва да се наслаждаваме на всеки миг от есента и непременно да запазим преживяните емоции на фотолента.

Есента превръща познатите маршрути във вълшебни пътечки. Добавя към добре познатите ни пейзажи капчица чудо.

Есента събира последната реколта от полето.

Нейното дишане се усеща в променливите ветрове.

За нея не подхожда просто да кажеш:

– Есента е „красива“, защото тя е „царствена“.

В нея усещаме, че студовете са неизбежни. Есента ни кара да се отнасяме към нея философски.

Тя ни кани да запалим огън и да бъдем всички заедно, защото щастието не зависи от сезона и времето, то е вътре в нас.