В края на 1930 г. Александър Волков, който по образование бил математик и преподавал тази наука в един от институтите на Москва, започна да учи английски.

За се упражни решил да преведи приказката „Вълшебникът от Оз“ на американският автор Франк Баум., за да я разказва на своите деца.

На тях приказката много им се харесала и те поискали да има продължение. И Волков покрай превода започнал да измисля нещо от себе си.

Така било положено началото на литературният му път, в резултат на което се появил „Вълшебникът от Изумрудения град“ и много други приказки за Вълшебната страна.

А книгата „Вълшебникът от Оз“ в обикновен превод на руски се издала чак през 1991 г.

Горанов бе професор в Университета. Лекциите му бяха интересни и бъдещите специалисти с охота ги посещаваха. Професорът си имаше свой подход, с който искаше студентите му да се изградят като творчески личности. Той често чуваше от учащите се в университета да се оплакват от въпросите на изпита:

– Това го няма в записките ми!

– Този въпрос го няма в учебника!

– Може и така де е, – казваше Горанов на студентите, – но аз искам да размишлявате върху въпроси, които не са изяснени дума по дума в учебника. Целта ми е да усвоите материала толкова добре, че сами да можете да го прилагате на практика.

Но студентите не бяха съгласни с него и роптаеха:

– Нали на изпита идваме, за да покажем как сме усвоили знанията от учебника? За каква практика става дума тук?

– Всъщност, – продължи да ги убеждава Горанов в правотата си, – ако прочетете материала, потърсите помощта ми и участвате в обсъжданията по време на лекциите, със сигурност бихте се справили със всяка задача, която ви поставят.

Един ден, когато пак имаше мърморене след изпита, Димитър взе страната на професора:

– Когато се сблъскаме с трудни житейски въпроси, като объркан социален проблем или някоя морална дилема, какво ще правим? Знаем само да се оплакваме. Трябва да се научим да мислим и разсъждаваме, а не като папагали, да заучаваме точните отговори на определени въпроси.

– Прав е, – съгласи се с него Дамян. – Ако утре се сблъскаме със ситуация, която не е описана в учебника и изисква от нас размисъл, какво ще правим тогава?

– Вярно казвате, – присъедини се към тях и Христо. – Не е достатъчно само да наизустяваме нещата, трябва да се научим и да мислим.

Все още се намираха недоволни и мрънкащи, но болшинството осъзна метода на работа на преподавателя си и се съгласиха с неговия начин на действие.

Страната има нужда от мислещи хора, а не от роботи отговарящи на въпросите: „Ако….. то….“

Човек е същество надарено с разум и той не трябва да забравя, че той му е даден, за да го използва.

Християните не се различават от останалите хора по местожителство или език. Те не следват някакво учение, дошло от търсещи нови неща човеци. Приемат облеклото и храната на страната, в която живеят.

Пребивават в своето отечество и все пак са гости. Радват се на страната си, но са чужденци. Трапезата им е за всички, но тя не е порочна.

Живеят в плът, но не ходят по плът. Намират се на земята, но обитават небето. Подчиняват се на законите, но поведението им е над тези закони.

Обичат всички хора, но другите ги мразят. Не ги разбират, а само ги осъждат. Убиват ги, но те живеят.

Бедни са , но мнозина обогатяват. Лишени са от всичко, но са обилно благословени.

Клеветят ги, но те са оправдани. Хулят ги, а те благославят. Държат се лошо с тях, а те уважават другите. Правят добро, а ги наказват като престъпници, но те се радват.

Юдеите ги гонят, езичниците ги преследват, но никой не може да каже защо.

Накратко казано, каквото е душата за тялото, това са християните за света. Душата живее в тялото, но не е от тялото. И християните живеят в света, но не са от света.

Душата е затворена в тяло и е невидима. Християните се намират във видимия свят, но животът им на вяра е невидим.

Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.