Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Еуфорията на посрещане на Новата година отмина и Венелин си легна.

Събуди се към четири сутринта, обзет от ужас.

– Болестите в семейството ми ме измориха, – въздъхна Венелин. – Изглежда мислите за бъдещето ме карат да се страхувам, а това се отразява на съня ми.

Той седна на леглото и се замисли.

– Ще се случат ли лоши неща през Новата година? – изпъшка Венелин.

По време на катаклизъм човек забравя какво е това смелост.

В главата на Венелин изплуваха думите на Христос:“Аз победих света!“

Внезапно той се изправи. Усмивка озари лицето му.

– Смъртта и възкресението на Христос доказаха Неговата власт над живота и смъртта. Той има крайната победа, – възкликна Венелин. – Въпреки че греховното състояние на света прави страданието сигурно, ние можем да почиваме в истината. Всички неща са подчинени на авторитета на нашия мъдър и любящ Бог.

Нека Божието обещание, че Той контролира всичко и укрепва сърцата ни, помогне по-пълно да Му се доверим през тази Нова година и да бъдем смели, дори когато не знаем какво ще донесе бъдещето.

Днес Тони помагаше на майка си в почистването на градината от плевели.

– Ау, – извика Тони.

– Какво стана, – майка му веднага се приближи до него.

– Убодох се, – Тони стискаше пострадалите си пръсти. – Тези тръни, не мога да се справя с тях. Бодат, трудно се изкореняват и на всичкото отгоре са много нагъсто.

Майка му поклати тъжно глава:

– Ужасно нахални са и много пречат на растенията. Спират достъпа на слънчева светлина. Крадат хранителните вещества от почвата. Заради тях, растенията не получават достатъчно вода.

– Ужасно бодат и ми причиняват силна болка, – оплака се Тони.

Майка му се усмихна:

– Знаеш ли, Исус сравнява грижите, ненаситността ни за нови и нови преживявания и притежания с тръни. Те също ни носят болка и страдание. И ние се суетим около тях, а на нас всъщност ни е нужна светлина, изразяваща се в Божието присъствие, както вода и храна, които са Божието Слово.

– Хубаво сравнение, – Тони се почеса по главата.

Майка му закачливо го попита:

– Кои са твоите тръни, които те задушават?

Тони наведе глава и си призна:

– Много са.

– Чисти ги докато е време, защото много ще пострадаш, – посъветва го майка му.

Дани бе интелигентен и открит човек. Винаги казваше това, което мисли.

Един ден братовчед му Петко, който бе в инвалидна количка му свидетелства за жертвата на Исус Христос на кръста и последствията от това.

Дани не бе от хората , които обичат да спорят, но мислеше логично, за това попита:

– Защо Бог невинаги се проявява, когато трябва да го направи, например, за да облекчи глада и страданието?

Без да дочака отговор, Дани продължи да напада:

– Ето ти си в инвалидна количка, нима любящ Бог ще остави теб, Неговия посветен последовател да бъде в такова състояние.

Петко се опита да обясни:

– В Библията ясно се казва, че болката, болестите, уврежданията, страданията и смъртта са се появили, след като грехът е бил предизвикан от сатана. Счупените парчета, болката и срамът ни могат да бъдат преобърнати в нещо добро от Бог, нашия Изкупител.

Дани припряно махна с ръка, а Петко продължи:

– Бог често използва неща, които на пръв поглед изглеждат ужасни, за да помогне на другите хора да видят истинските надежда, радост, любов и мир, които можем да имаме чрез Него дори и насред бурите.

– Искаш да ме направиш християнин, който има надежда за някакво си мъгляво бъдеще, а тук да страдам? – усмихна се скептично Дани.

Петко тихо въздъхна и поясни:

– Мисията ми не е да те направя християнин, а да обичам теб и всички останали, като ви насърчавам да почнете да ходите с Исус.

– Няма ли да разочароваш Господа с неуспеха си да ме вкараш в църквата? – повдигна вежди Дани.

– Той ми е казал да говоря и аз го правя. Божията любов не се променя. Всичко, което искам да правя, е да Му служа и да виждам другите освободени, така че да могат да намерят истинските си цел, път и свобода.

Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.