Горещо е, а отгоре на всичко Кирил кипеше неудържимо:

– Който вярвал в Него щял да има вечен живот. Нима е толкова просто?

– Да, така е, – потвърди Огнян. – Не е нужно да правиш нищо сложно.

– Виж, – продължи напористо Кирил, – Бог помага на онези, които си помагат. Неуспехите преодоляваме с упорит труд. За това мисля, че и спасението трябва да се спечели.

– Нашата част е да Му се доверим, – доуточни Огнян. – Той ще направи това, което ние не можем.

– Доверие … – недоволно размаха ръце Кирил.

– Ти всеки ден се доверяваш на различни неща ….

– На кои? – подскочи Кирил.

– Сядаш на стола и смяташ, че ще те издържи. Не пресмяташ колко е теглото ти и дали това няма да е причината да се счупи под теб.

– Стол,това си е нещо естествено, – възкликна Кирил и плесна с ръце. – Покажи ми нещо, на което се доверявам без да го виждам, което ще направи това, което аз не мога, – Кирил предизвика приятеля си.

Огнян замълча и се замисли.

– Ха сега да те видим, – самодоволно присви очи Кирил.

Огнян вдигна глава, усмихна се и кротко каза:

– Например ключа за осветлението. Ти не виждаш какво го задвижва, но му се доверяваш и щом го щракнеш крушката светва. Ти сам не можеш да я светнеш.

Кирил го погледна като попарен, нищо не можа да му отговори, а Огнян продължи:

– Исус те кани да направиш същото с Него. Погледни към Него…. и повярвай.

Кирил изсумтя:

– Ще си помисля допълнително по въпроса. Не може да е толкова просто.

Огнян само вдигна рамене и остави Кирил сам на пейката, да мисли и разсъждава по въпроса.

В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.

Бе горещо дори и през нощта. Едва се дишаше.

Лора бе включила лампата на верандата и бе леко открехнала вратата.

В стаята бе тъмно, но тя виждаше всякакви летящи насекоми да кръжат около светнатата лампа.

– О, – каза си тя, – какво разнообразие само. Молци, бръмбари и какви ли още не, пърхат и си пробиват път към светлината. Не съм ги канила, нито съм им поставяла някаква стръв, но те са тук.

Тя се усмихна и плесна с ръце:

– Ето какво прави светлината?! Достатъчно е да светна само лампата и те идват по собствено желание, стотици и хиляди от тях. Ако беше тъмно на верандата едва ли щяха да дойдат.

Лора се замисли и направи следната асоциация:

– Днес повечето хора живеят в „тъмнина“, но ако има ярка Светлина те ще бъдат привлечени от нея.

Тя стана от стола си и се вгледа внимателно в светещата лампа, а след това прибави:

– Не е нужно предварително да мисля какво ще кажа на някого за Господа. Тук не се нуждая от формули и начини, нито да карам някакъв курс за общуване с постмодерен човек ….

Тя плесна с ръце и се завъртя.

– Колко е просто, – извика тя. – Включваш Светлината и готово.

Пламен седеше на стола. Той бе подпрял глава си с ръка, която опираше в масата.

– Знаеш ли кой е Херман Ебингхаус? – попита Пламен баща си.

– А оня дето се опитвал да разбере човешката памет, – бързо реагира бащата.

– Да, той е един от първите, който изучава тази тема научно.

– Спомням си, че беше правил някакви експерименти, за да определи какво запазва умът и колко бързо забравяме наученото, – сподели бащата.

– Тези експерименти се основават на тестване на трибуквени срички или триграми, разработени от него, – отбеляза Пламен.

– И какво всъщност е доказал? Че можем да забравим дори неща, за които си мислим, че винаги ще помним, – усмихна се бащата.

– И още един интересен факт е установил, – Пламен вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – В рамките на двадесет минути можем да забравим до четиридесет процента от това, което сме научили! След два дни цели осемдесет процента се изчезват!

– Но ние сме различни, – подчерта бащата. – Някои хора имат по-добър капацитет за запомняне от други. Но има и техники за подобряване …

– Повечето от нас забравят твърде лесно дори информация, която знаем, че е важна, и неща, които искаме да запомним, – Пламен прекъсна баща си.

– Има неща, които наистина трябва да помним, – поклати глава бащата. – Като родители и предшественици си, онези, които са били част от нашето духовно наследство, които са ни учили, молили са се за нас, съветвали са ни и са ни помагали да растем във вярата си.

Пламен плесна с ръце и каза тържествено:

– Ние трябва да помним Бог. Никога да не забравяйте всичко, което Той е направил за нас.

– И винаги да помним Неговото Слово.

Петров дирижираше до деветдесетгодишна възраст. Куцукайки към подиума, все още успяваше да генерира зашеметяващи звуци, дори, когато бе слаб.

Направиха му операция и отстраниха от мозъка му тумор. Остана частично парализиран.

Но не се предаде и реши:

– Ще дирижирам седнал на стол.

И той успя да води оркестри, дори направи записи, които се смятат за едни от най-добрите.

Бе от диригентите, които имаха нещо повече от харизматичен външен вид. Притежаваше способност да вдъхновява другите с прозренията и любовта си към музиката.

Някои смятат, че като християни трябва да бъдем харизматични проводници, които са енергични, имат магнетична личност или изглеждат физически привлекателни.

Но Петров оказваше най-голямо влияние, когато бе слаб. Той осъзнаваше това и не веднъж твърдеше:

– „Когато съм слаб, тогава съм силен“.

Защото се разчиташе на „силата на Христос“, действаща чрез него.

Доверете се на Бога, а не на личния си опит. Черпете сила от Божия Дух и Му позволете да работи чрез вас