Парламентарният комитет за изменение на Конституцията е излязъл с препоръка. Южна Африка да даде на жестомимичен език държавен статус.

Дискусията за признаването на жестомимичен език от държавата започнал в Южна Африка след съвместна петиция от няколко асоциации на глухите през 2007 г. Според документа милиони хора в страната са лишени от възможността да получават стоки и услуги поради „невъзможността за комуникация“.

Първата държава, която признава езика на жестовете като държавен език, е Уганда. Също така сред африканските страни този език, официално е признат от властите в Зимбабве. Освен това, принципа за „насърчаване“ използването на езика е залегнало в Конституцията на Кения.

Бай Петър беше едър мъж. Той имаше голям и хубав магазин с много стоки.

Веднъж Минчо го попита:

– Когато започна търговията беше ли вярващ?

– Бях, – каза Петър. – Тогава започнах търговията с молитва. Бях предал сърцето си на Бог и Му казах: „Господи, искам да започна, но не искам да правя нещо, което Ти не одобряваш. Искам в работата си да бъда напълно честен“.

– Тази молитва имаше ли отговор веднага? – полюбопитствува Минчо.

– Първоначално магазинчето ми бе много малко. нямах много стоки, а и клиентите ми не бяха много. Изкарвах колкото да закърпя положението.

Минчо го слушаше с интерес, той очакваше с нетърпение да чуе, как Бог се е намесил  в работата на бай Петър.

– Един ден в магазина ми влезе непознат човек, – продължи разказа си магазинерът. – Изглеждаше интелигентен. Купи нещо съвсем малко и си тръгна. По едно време погледнах на пода и видях там един портфейл. Когато го отворих в него намерих много банкноти.

– Поиска ли ти се да ги вземеш за себе си? – попита Минчо.

– Дори и през ум не ми е минавало, – поклати глава бай Петър.

– Този човек върна ли се да си търси портфейла? – заинтересовано попита Минчо.

– След около половин час дойде същия човек, – каза магазинерът.- Той беше много притеснен.

Тогава бай Петър беше го попитал:

– Какво има?

– Парите, парите …, – объркано бе започнал да обяснява човека. – Парите си изгубих някъде…

– Това ли търсиш? – Петър беше му показал портфейла, който беше намерил на пода.

– Ето вземи малко от тези банкноти, като награда, – бе предложил радостно човекът.

– Не мога да ги взема. Пари, които не са спечелени с труд, те не са благословени.

– Добре, тогава ще ти се отплатя по-друг начин.

– Ама и ти си един човек, – зачуди му се Минчо. – Човекът ти дава пари от благодарност, а ти ….. И как ти се отблагодари?

– Чух от Васил, – каза Петър, – че тръгнал от къща на къща, разказвал им какво съм направил, а после ги съветвал: „Само при него да пазарувате. Той е много честен човек“. И от тогава тръгна всичко …

След Втората световна война в Канада размразили фиксираните военни цени за потребителски стоки, което довело до инфлация.

През есента на 1947 г. цената на шоколада в магазина скочила изведнъж от 5 до 8 цента, което довело до недоволството на децата.

Първоначално няколко ученика организирали протест пред магазин в малък град на изток, а след това щафетата от бойкоти и демонстрации били възприети от стотици и хиляди деца по цяла Канада.

Производителите на сладкиши отговорили на това със статия от вестник, където се казвало, че тези акции са подтикнати от комунисти, които са завербували детските лидери, за да сеят хаос в обществото.

Това се оказало вярно. Ако в началото възрастните поддържали инициативата на децата, тъй като сами били недоволни от инфлацията, след публикациите в медиите, родителите и учителите започнали да забраняват на младите хора да участват в демонстрациите.

Американският анархист Иосия Уорън през 1827 г. открил магазин Cincinnati Time Store, където можело да си купиш стоки по тяхната себестойност с надценка 7%, много по-евтино, отколкото на конкурентите му.

Освен това купувачите не се разплащали с пари, а с еквивалента на тази сума работа.

Стандартната цена е била един работен час за пет килограма зърно.

Хората можели да плащат стоките и чрез услуги на други люде обявени на дъската в магазина.