Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

Въпреки дъжда групата се бе скрила под покрива на кафенето.

Васко даде тон на разговора:

– Живеем в тежки времена, а това, което ни тревожи става гориво, което захранва егоцентричния ни живот.

– Тъй като безброй „ами ако“ се завъртят в главите ни, – отбеляза Павел, – ние чувстваме необходимостта да се подготвим и защитим срещу всяка възможна уязвимост.

– Всички го правим, макар и в различна степен, – засука мустак Панчо. – Опитваме се да се предпазим от нещо , което според нас застрашава живота ни.

– Това си е чиста глупост, – плесна с ръце Радой. – Може да имате голяма пенсия, няколко апартамента, безброй играчки и хобита, които ни помагат да минават дните ни, но всичко това може да изчезне за миг. Достатъчно е лекарят да ти съобщи тежка диагноза или те блъсне кола, къде отива всичко това?

– Някой беше казал:“Нещата, които не можем да вземем със себе си, не са наши. Само добродетелта ще бъде наш спътник, когато умрем“, – повдигна показалеца на дясната си ръка Симо. – Тези думи са трудни за чуване, особено за тези, които имат много….

След като се изкашля, той продължи:

– Никакво богатство не може да замени добродетелта и никакво спестяване и планиране не могат да ни изолира от неизбежността на собствената ни смърт.

Дядо Захари поклати глава:

– Колкото повече имаме, толкова повече време прекарваме в управление на тези неща, но когато живеем просто и даваме щедро, животът става по-пъргав и отзивчив.

Румен се надигна и каза:

– Пазете живота си свободен от любовта към парите и бъдете доволни от това, което имате. Бог няма да ни остави.

Едни се съгласиха с него, а други мърмореха под носа си:

– Пак ни натрапва своя Господ.

Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.

Един ден Пламен бе много изненадан. Баща му пиеше чая си от чинийка.

– Не мога да помогна .Чашата ми преля, – очите на баща му блестяха от удоволствие. – Бъди честен, нима не те е радвало такова неочаквано „преливане“.

Пламен се ухили и започна да изброява, това, за което се сещаше:

– Крем, който капе от ръба на по-дълбок съд. … сладолед, който се стича по фунийката …

– Ето виждаш ли? Всяка такова малко „преливане“ носи радост, – отбеляза бащата. – Така и Давид описва щедростта на Небесния Пастир, Който се грижи за нас.

Пламен мълчеше и слушаше почтително баща си. Той винаги го бе възприемал за мъдър човек.

– Забележи, – поклати глава бащата, – ние получаваме богато снабдяване от Господа. Имаме напътствие и защита в сложния път на живота си.

– Колко е хубаво, че дори, когато има противопоставяне, то не пречи на Божията доброта и любов да стигнат до нас, – добави Пламен.

– Бог не ни дава просто благословения в долината на мрачната сянка или от това, което се нуждаем, когато сме затруднени …. Той излива Своето състрадание в живота в толкова голяма степен, че то прелива в благословения там, където очакваме най-малко, – това малко по-дълго красноречие докосна дълбоко сърцето на Пламен.

Бащата вдигна ръцете си нагоре и прибави:

– За това не трябва да се страхуваме, когато напуснем тучните пасища и кроткия поток, защото нашият Велик Пастир остава с нас. Божията доброта и любов „ще ни следват през всичките дни на живота ни“.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.