Един ден Пламен бе много изненадан. Баща му пиеше чая си от чинийка.

– Не мога да помогна .Чашата ми преля, – очите на баща му блестяха от удоволствие. – Бъди честен, нима не те е радвало такова неочаквано „преливане“.

Пламен се ухили и започна да изброява, това, за което се сещаше:

– Крем, който капе от ръба на по-дълбок съд. … сладолед, който се стича по фунийката …

– Ето виждаш ли? Всяка такова малко „преливане“ носи радост, – отбеляза бащата. – Така и Давид описва щедростта на Небесния Пастир, Който се грижи за нас.

Пламен мълчеше и слушаше почтително баща си. Той винаги го бе възприемал за мъдър човек.

– Забележи, – поклати глава бащата, – ние получаваме богато снабдяване от Господа. Имаме напътствие и защита в сложния път на живота си.

– Колко е хубаво, че дори, когато има противопоставяне, то не пречи на Божията доброта и любов да стигнат до нас, – добави Пламен.

– Бог не ни дава просто благословения в долината на мрачната сянка или от това, което се нуждаем, когато сме затруднени …. Той излива Своето състрадание в живота в толкова голяма степен, че то прелива в благословения там, където очакваме най-малко, – това малко по-дълго красноречие докосна дълбоко сърцето на Пламен.

Бащата вдигна ръцете си нагоре и прибави:

– За това не трябва да се страхуваме, когато напуснем тучните пасища и кроткия поток, защото нашият Велик Пастир остава с нас. Божията доброта и любов „ще ни следват през всичките дни на живота ни“.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Петър Николов произхождаше от бедно многочленно семейство. Той бе много ученолюбив и спечели стипендия да учи в чужбина.

Там завърши с отличие. Премина и магистърската програма. Защити и докторска степен.

Но по време на обучението си, Петър се отдалечи от Бога.

Една нощ, той бе изобличен от Светия Дух. Това силно го разтърси.

Петър коленичи и каза на Бог:

– Отдавам сърцето и живота си на Теб.

Чу тих и нежен глас:

– Призовавам те да бъдеш проповедник.

В страната, където живееше Петър, го очакваше високо платена длъжност, но изобличението на Светия Дух, го накара да се откаже от амбициите си.

Той унищожи всички награди, които бе получил. Запази само докторската си диплома:

– Ще я дам на родителите си, те заслужават да видят това.

Петър стана един от най-добрите проповедници в страната. Той привличаше тълпи от хора, които се покайваха и предаваха живота си на Исус.

„Каква полза ако някой да спечели целия свят, но да погуби душата си?“

Може да не сме призовани да бъдем проповедници или мисионери, но навсякъде, където Бог ни призовава да служим, чрез Неговия Дух, добре е да го следваме.

Нека напълно Му се отдадем.

Спас ентусиазирано размахваше ръце, говорейки на група младежи:

– …. Силата в нашият живот, която води до благословение, е пряко пропорционална на степента, за която сме готови да умрем …

– Да умра, – повтори като ехо Владимир. – За какво да умирам?

– За волята, – започна да изброява Цеко, – целите, мечтите, правата си.

– Това имаше предвид Исус, когато предизвика учениците Си: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“, – наблегна Спас.

– Ау, не бях се замислял върху това, – възкликна Пешо.

Спас направи следната забележка:

– Преди да се захванете много за кръста, не забравяйте, че след него идват възкресението и силата, славата и короната.

– Да, но Исус се съсредоточи върху радостта от изобилните благословения, – отбеляза Веско. – И то докато претърпя кръста, като презираше срама му, и седна отдясно на Божия престол.

– Тъй като Исус желаеше да умре, – поясни Спас, – Той беше благословен от Бог с позиция на сила и власт от дясната Му страна.

Младежите мълчаха, но размишляваха върху чутото.

Накрая Спас се засмя и каза:

– Давам ви домашна работа ….

Чу се лек ропот, но лекторът продължи:

– Помислете всеки сам за себе си: Ако благословението е пряко пропорционално на желанието да умреш за себе си, колко благословен си?

Бе горещо, но малки зелени стъбълца бяха се запазили и не бяха изсъхнали.

Милена протегна ръка тях и възкликна:

– Това е живот. Той е вътре във всеки от нас.

– Като те слушам, – усмихна се Камен, – Започвам да си мисли за всички хора, че са бутилки, пълни до ръба с пенливо мляко.

– Интересното е, – поде мисълта му Милена, – че няма наполовина запълнени.

– Какво? – попита Камен.

– Не можеш да излеете част от живота си и да запазиш част за по-късно. Или си изпълнен с живот, или си мъртъв, – поясни Милена.

– Може би по-добрата аналогия е с електрическата крушка, – закима с глава Камен. – Или със светлината си изпълва цялата стая, или е изключена

Милена плесна с ръце и добави:

– Някои хора използват аналогията с трептящи пламъци. За старец обикновено казват: „Светлината му угасва“.

– Не го виждам по този начин, – въздъхна Камен. – Според има две степени: жив или мъртъв.

– За всеки, който е между живите има надежда, – засмя се предизвикателно Милена. – „Болното куче е по-добро от мъртъв лъв“.

– Ето ефектите от живот, – подчерта дебело Камен, – с приятели отидохме да танцуваме в един слабо осветен бар. Там имаше една група, в която се усмихваха и движеха телата си. И никой от тях не беше тъжен.

– Тъжните хора не танцуват.

– Ето това е животът, – впери поглед напред Камен. – Какво се случва с нашите малки бутилки кожа, когато радостният Бог вдъхва живот в телата ни и казва „давай!“?

– Забелязвала съм хора през цялата история, които са били силно притискани и това, което е излязло чрез тях, са произведения на изкуството – творби на живота.

– Исус каза: „Аз съм животът“, – каза тържествено Камен,

– Как да се разбира това? – свъси вежди Милена.

Отговорът бе:

– Той знае как се живее. Знае какво е добро за нас. Когато ни казва какво да правим, ни накара да се чувстваме живи.

Животът ви бутилиран в костите ви, ще изгние ли пред телевизионните екрани и контролерите за видеоигри?

Ще събаряте ли други и ще разделяте общности с вашите думи и действия?

Или ще продължите да живеете преждевременно в смъртта си?

Нека живеем така, та когато свърши земният ни живот, да се радваме, че не сме допуснали нито грам от нашия скъпоценен, ценен живот да отиде на вятъра.