Слави се бе фокусирал към Божия план за човечеството и целите, които Бог го призовава да изпълни.

Той знаеше, че намеренията на сатана е да унищожи човечеството и да удължи собственото си съществуване, знаейки, че времето му е ограничено и поражението му е сигурно.

Тази вечер дяволът гостуваше на Слави.

– Евангелието трябва да се проповядва на всички народи, – тържествено обяви Слави.

Дяволът се изкашля:

– Първият ми приоритет бе, да се погрижа Евангелието да не бъде проповядвано на света.

– Исус идва скоро, – каза Слави, – за това трябва да изпълним поръчението Му, разпространение на Евангелието навсякъде.

– Ха-ха-ха, – изсмя се дяволът. – С радост обезкуражавам всеки, който сериозно би приел Великото поръчение. Използвам разсейване, самодоволство, страх и дори сплашване. Всичко възможно, за да накарам цената да изглежда твърде висока.

– Ние като християни, трябва да се насочим към неспасените, – твърдо заяви Слави.

– Заблуждавам такива като теб да не мислят за това, камо ли да размишляват за вечността. Фокусирам ги да обичат земните съкровища повече от небесните. Карам ги да повярват, че временните инвестиции са по-важни от вечните.

– Словото казва, да не си събираме съкровища на земята, а да събираме такива за небето, – възрази се Слави.

Дяволът скръцна със зъби:

– Вместо идете по целия свят и научете всички народи, бих проповядвал по-популярна доктрина. Стойте си в къщи. Изграждайте сгради и се учете отново и отново как да бъдете Негови ученици.

– Времето е кратко и нивите са вече узрели ….. , – повдигна глава Слави.

Но бе прекъснат.

– Вие се молите за жетвата, като мислите, че изпълняват своята роля във Великото поръчение, – усмихна се ехидно дяволът. – Молитвата за жътвата, която е узряла е по-малко ефектива, от това самите работници да излязат и да я пожънат.

– Исус ни учи да се молим за изгубените, – Слави погледна строго дявола.

– Ти не знаеш, но аз уча християните, че Светия Дух е изпратен само да ги благославя. Те нали така се молят: Помажи ме. Помогни ми. Изцели ме. Изпълни ме. Научи ме. Изгради ме. Насърчи ме. Удовлетвори ме. И ОЩЕ всичко за мен.

– Светият Дух наистина е благословия за християнина, но Неговата основна цел е да даде сила на вярващите да бъдат свидетели на Исус, дори до степен да положат живота си, както в ранната църква така и днес в много части на света, – противопостави се Слави.

– Още ли се надяваш и вярваш в тези глупости? – попита дяволът.

– Дяволе, ти си победен от Исуса. И каквото и да правиш, ще отидеш в огненото езеро.

Дяволът изрева и изчезна.

Слави падна на колене.

– Господи, фокусът на живота ми нека да останат съсредоточен върху Твоите цели за света. Моля Те да ме предпазиш от разсейване, което отклонява енергията и вниманието ми от Твоя план. Пази ме от самодоволство. Помогни ми винаги да пазя най-важното, да те следвам.

Пена клатеше глава:

– Често се чудя дали животът ми в комфорт не е по-скоро пречка за християнската зрялост, отколкото помощ или благословия?!

Приятелката ѝ Галя я погледна изпитателно:

– Разбира се, не трябва лекомислено да гледаме на безопасността, сигурността или трите хранения на ден. Знам, че това са благословии, за които безброй мъже, жени и деца по света копнеят и се моля да ги имат.

– И все пак, липсата на изпитания, ме затруднява да бъда свързана с толкова много от Новия завет и героите на вярата, – сбърчи нос Пена.

– Ако нашата вяра изисква малко, тя има малко значение, – отбеляза Галя.

– Ето, – въздъхна дълбоко Пена, – Христос ни кани да дойдем и да умрем, да го последваме по пътя на кръста, и макар че за мнозина в съвременния свят това може да не изглежда като изключително физическо страдание или изпитания, поканата е не по-малко реална.

– По-скоро трябва да си зададем въпроса, – Галя повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Вярата ни в Христос някога променила ли е живота ни до такава степен, че доброволно и съзнателно да сме си отворили място, където да рискуваме, заради другите?

– Искаш да кажеш, дали сме достатъчно жертвоготовни по начин, която ни струва нещо ? Мисля, че в противен случай сме в беда, – уточни Пена.

А Галя прибави:

– Само защото е възможно да се избегнат тези ситуации в нашата съвременна епоха, не означава, че е мъдро или вярно.

– Всъщност, – Пена повдигна вежди, – все повече се убеждавам, че трябва активно и целенасочено да търсим начини да излезем от зоната си на комфорт и да се отдадем за другите в името на Исус Христос, защото това е единственият живот, който наистина си струва да се живее.

Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

Въпреки дъжда групата се бе скрила под покрива на кафенето.

Васко даде тон на разговора:

– Живеем в тежки времена, а това, което ни тревожи става гориво, което захранва егоцентричния ни живот.

– Тъй като безброй „ами ако“ се завъртят в главите ни, – отбеляза Павел, – ние чувстваме необходимостта да се подготвим и защитим срещу всяка възможна уязвимост.

– Всички го правим, макар и в различна степен, – засука мустак Панчо. – Опитваме се да се предпазим от нещо , което според нас застрашава живота ни.

– Това си е чиста глупост, – плесна с ръце Радой. – Може да имате голяма пенсия, няколко апартамента, безброй играчки и хобита, които ни помагат да минават дните ни, но всичко това може да изчезне за миг. Достатъчно е лекарят да ти съобщи тежка диагноза или те блъсне кола, къде отива всичко това?

– Някой беше казал:“Нещата, които не можем да вземем със себе си, не са наши. Само добродетелта ще бъде наш спътник, когато умрем“, – повдигна показалеца на дясната си ръка Симо. – Тези думи са трудни за чуване, особено за тези, които имат много….

След като се изкашля, той продължи:

– Никакво богатство не може да замени добродетелта и никакво спестяване и планиране не могат да ни изолира от неизбежността на собствената ни смърт.

Дядо Захари поклати глава:

– Колкото повече имаме, толкова повече време прекарваме в управление на тези неща, но когато живеем просто и даваме щедро, животът става по-пъргав и отзивчив.

Румен се надигна и каза:

– Пазете живота си свободен от любовта към парите и бъдете доволни от това, което имате. Бог няма да ни остави.

Едни се съгласиха с него, а други мърмореха под носа си:

– Пак ни натрапва своя Господ.

Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.