Томският инженер изследовател Тимур Мускунов е създал „електронен нос“.

Уникален газов анализатор е в състояние да направи оценка на качеството на храната, козметиката и медицински продукти, диагностицира заболявания на човека по издишаните газове, дори идентифицира опасни взривни вещества и наркотици.

Устройството анализира газовата сместа с помощта на полупроводников сензор.

Миризмата се определя от комбинация на съществуващите газове в атмосферата. Проводимостта на полупроводниковия сензор се изменя при отлагане на молекули на газа от атмосферата. Това позволява да се определи тяхното присъствие.

Направеният сензор реагира на едни газове, а на други не.

С „електронен нос“, учените са се опитали да се определи свежестта на плодове и зеленчуци, които отделят сероводород, амоняк и други газове. Колкото повече са вече на края на годността си, толкова повече такива газове те отделят.

Една част от експерименталните ябълки учените поставили в хладилник, а друга оставили в стаята.

След 12 часа „електроният нос“ установил, че плодовете оставени в стаята отделят от очакваните газовете много повече, отколкото тези в хладилника.

За сега устройството все още се тества, но скоро ще бъде произвеждано и пуснато на пазара.

Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.

Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.

Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:

– Остър бактериален ендокардит!

– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.

Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.

Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.

Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.

Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.

Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:

– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.

– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.

Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.

Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.

– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.

И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.

Двамата с  Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува  чрез любящо такова.

Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.

Светът е пълен със сърца нуждаещи се от утешение, но на теб ти е нужна подготовка, за да можеш да ги утешаваш.

Тази подготовка ще ти струва скъпо. За да бъде тя доведена до съвършенство е необходимо да преминеш през същите мъки, които съкрушават безброй сърца, обливащи се в кръв и сълзи.

Така твоя личен живот ще се превърне в болнична стая, където ще придобиеш знание за Божественото изкуство да утешаваш другите.

Ще ти бъдат нанасяни рани, така че грижейки се за тях Великият Лечител ще те научи да даваш първа помощ навсякъде, където има наранени.

Смущаваш ли се от това, че ти се е паднало да преживяваш толкова голяма мъка?

Ще минат години и ти ще срещнеш битки, в които преживяват същата мъка през, която си минал и ти. Тогава ти ще разкажеш за своето страдание и утешението, което ти е било дадено на теб.

И в зависимост от разказа ти и балсама, който положиш, подобно на това как Бог е изцелявал твоите рани някога, ще видиш облекчение и лъч на надежда, изгонващ отчаянието, угнетяващо човека.

Тогава ще разбереш причината за своите страдания, които са ти дали резерв от опитности.

И ще благодариш на Бога за уроците, помогнали ти да станеш полезен за другите.

Бог не ни утешава за да прекараме тих и спокоен живот, а за да се научим да утешаваме другите в тяхната скръб.

Лия имаше интересна професия. Тя бе журналистка. Ожени се и забременя, но това нея спря да отразява горещите новини в местния вестник.

А това изискваше пътуване в какви ли не превозни средства.  Веднъж тя бързаше, а въртолета, в който беше попадна в зона на турболеннтност.

Машината се мяташе като луда във въздуха.

Лия беше в последните месеци от бременността и за това трудно пазеше равновесие.

Преди да полетят Виктор я бе посъветвал:

– Сложи си колана.

– Не ми е удобно с него, – отговори капризно тогава Лия.

Но сега беше късно, да прави каквото и да е. Тя се откъсна от въртолета и полетя надолу.

„Ще падна долу и ще е разбия, – мислеше и Лия. – Детето ми никога няма да се роди…..На някой покрив или асфалт … имали значение, къде точно ще се размажа?“

Лия падна много близо до една стена и попадна върху платнен навес, защитаващ от слънцето прозорец на 14-я етаж. Това намали скоростта на падането и смекчи удара.

След това Лия продължи своя кошмарен път надолу от сенник на сенник, все по-надолу и надолу.

Баба Магда, 66 годишна жена, току що бе излязла от входа, за да разбере какъв е този трясък. Повдигна глава, замря в ужас и прехапа устни.

– Боже, ще се прибие ….., – едва успя да каже възрастната жена.
Всичко стана за секунди…..И Лия падна, но не на земята…., а върху главата на един случаен минувач, някой и Григор  Динчев, който веднага умря на място.

Никой не съжаляваше за него. Хората само поклатиха глава и казаха за Григор:

– Той бе мошеник, продаваше наркотици. Е, поне сега ще си отдъхнем от него.

Лия веднага бе изпратена в болницата. Лекарят, който я прегледа бе смаян:

– Нямате никакви наранявания, само няколко ожулвания и драскотини.

По-късно в болницата дойде съпругът на Лия, Антон Той бе притеснен и още от вратата започна да разпитва:

– Къде е Лия? Добре ли е? Какво е състоянието ѝ?

Медицинската сестра сам му е усмихна и го поведе към една стая. Когато влезе, Антон намери не само съпругата си жива и здрава, но и едно очарователно малко момченце, което Лия успя да роди малко след падането.

Антон се успокои, а след това се пошегува:

– О, намерила си време и да родиш!?

– Раждането бе преждевременно, – засмя е Лия, – но благополучно.

Двамата е прегърнаха и отправиха очи към малкия спящ юнак, който дори не бе разбрал през какво бе минал …..

Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..