Михаил седеше в тъмния ъгъла на стаята и тъгуваше:

– Защо так говори за мен? Какво съм му направил?

Беше готов да се разплаче, но не искаше, той бе малък, но все пак бъдещ мъж.

Изведнъж долови тих глас:

– Прости му и се моли за него. Злото побеждавай с добро.

Михаил се огледа, но никого не видя. Той бе сам в стаята.

Гласът продължи:

– Отиди и не се колебай да постъпиш в групата на прощаващите, докато звездата на Голгота гори.

– Но как да простя, толкова много ме боли. Сърцето ми е изпълнено с горчиви сълзи?

– Спомни си как Аз ти простих и ти така прощавай, – насърчи го гласът, – но не само на думи, а от цяло сърце.

– Трудно ми е, Господи, – призна Михаил, познал нежният глас на Спасителя.

– Твоята прошка се ражда с любов в молитвените ти нощи. В нея е скрита неописуема радост.

– Но, как? Това е непосилно за мен…….

– Великодушието лекува като балсам. Кръвта на кръста е пролята за всеки. Учи се да прощаваш, за да бъдеш и ти простен.

Димо бе навел глава на Библията и четеше:

– „Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида“.

– Ние не обслужваме бебе в ясла или мъртвец на кръст, – подчерта бащата, който слушаше какво чете синът му. – Ние служим на Исус, който е по-велик от всеки израз, който можем да измислим за Него.

Димо впери поглед в баща си.

– Той се връща в слава много скоро с небесните армии, за да претендира за престола Си, – продължи възторжено бащата.

– Евангелията описват краткото време, когато Исус е живял на земята като Човешки Син, – отбеляза Димо.

– Но Откровението описва Исус такъв, какъвто е сега. Тази книгата не е откровение за религията, а за Исус Христос.

Бащата закрачи из стаята развълнувано и продължи, прибирайки кичур от косата си, който бе паднал върху лицето му.

– Същият Исус, чието раждане празнуваме по време на Рождество, е победителят войн, който в правдата „съди и води война“. Нека се радваме на този празник на откровението за Исус Христос, нашият скоро идващ Цар.

И двамата баща и син запяха:

– Ела Господи Исусе, не като бебе, а като Цар на царете и Господар на господарите. Ела за Своята църква и вземи своите светии…..

Вера работеше в болницата като медицинска сестра анестезиолог.

След операция, хората бяха отвеждани в общото отделение и ги наблюдаваха от персонала.

Обикновено лекарите идват и задават въпроси от рода на:

– Как се чувствате? Кой ден сме днес? …..

Единствената цел бе да се оцени състоянието на пациента. Понякога болните са неадекватни и могат да навредят на себе си и другите в отделението.

Ако имаше подозрение, че пациента може да вилнее и има халюцинации, тогава с помощта на превръзки го завързваха за леглото.

Владимир бе млад човек и след операцията бързо се опомни. При него дойде лекар и му зададе дежурните въпроси.

Младежът отговаряше адекватно.

Но преди да си тръгнат, Владимир изтърси:

– Докторе, в стаята …… се разхожда гълъб.

Медицинската сестра и лекарят се спогледаха и си кимнаха с глава. Явно трябва да се завърже за кревата.

И когато извикаха санитарите, за да се заемат с това, изпод леглото на Владимир изскочи истински гълъб …..

Никой не знаеше как е попаднал там, но медицинският персонал изпадна в шок, не толкова от гълъба, колкото от това, което мислеха да направят на пациента.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?