Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….
Стопанката на дома често го преследваше с метлата.
Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.
– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!
Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.
Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.
Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.
За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.
Така си и остаря.
– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.
Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.