Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

Не вярвате, че може да съществува такъв вестник? Смятате, че това е някаква шега или редакторът и сътрудниците му не са си свършили работата?

По-добре разберете какво събитие се е случило тогава.

На 26 ноември 2014 г. в навечерието  на финала за купата по футбол в Бразилия между отборите на „Крузейро“ и „Атлетико Минейро“ във вестник „Estado de Minas“ излязла голяма статия за събитието и то на първа страница.

Във вестникът имало и други новини със снимки, но в тези, които нямали отношение към футбола, не била отпечатана никаква друга дума освен сричките: „бла, бла, бла“.

Веднъж по време на Втората световна война в самолета на капитан Еди Рикенбергер се свършило горивото. Екипажът трябвало да кацне направо в Тихия океан. Четири седмици за тях нищо не се чуло, но в цялата страна за тях се молели хиляди хора.
След това капитанът разказал в една весникарска статия, какво се е случило със тях: “ Аз сам не мога да повярва на това, което стана с нас, но освен мен има още шест свидетели. От нищото се появи чайка и седна на главата ми. Аз внимателно протегнах ръка и я взех. Убихме я и се я поделихме поравно. Изядохме всичко от птицата. Никога по-рано не сме яли толкова вкусно месо!“
Тази чайка ги спасила от гладна смърт.
Когато някой друг го помолил да разкаже тази история и да каже какво мисли за чудно появилата се птица, капитанът казал: “ Нямам друго обяснение, освен това, че Бог ни е изпратил помощ“.
Ние не можем да виждаме всичко, но Бог изпраща ангелите си, за да защити Своите деца. Надявам се и ти да си един от тези, който получава такава помощ.

През 1907 г. Артър Конан Дойл научил за „делото Едалджи“, изфабрикувано против млад човек, който бил обвинен в убийство на домашни животни и бил осъден.
Писателят сам станал детектив, за да разбере какво точно се е случило. И чрез редица статии в пресата успял да предизвика преразглеждане на делото.
За повторно разглеждане на дела за първи път бил създаден Апелативен съд, което станало косвено достижение на Конан Дойл.
Скоро след това той взел участие в кампанията по оправдаване на осъдения на доживотен затвор Оскар Слейтър, отново позовавайки на многобройни аргументи във вестникарски публикации, но този път не успял да достигне бърз резултат.
Слейтър бил освободен и помилван 18 години по-късно.

Музикален рецензент на един хамбурски вестник написал, че известният цигулар Регер, който свирел с оркестър концерт на Бетховен, е включил в изпълнението си съвършено неподходяща по стил каденца.
Рецензента предполагал, че тази каденца цигуларят сам е съчинил.
Регер прочел рецензията и поискал да поговори с автора на статията по телефона.
Вдигайки слушалката, рецензентът чул кратък, но много изразителен монолог:
– С вас говори Лудвиг ван Бетовен. Бих искал да Ви информирам, че вчера изсвирената каденца е написана лично от мен.