Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.

Една вечер Надя се разхождаше по улиците. Тя тъгуваше, защото съучениците ѝ се присмиваха за нейната външност.
Всички останали момичета бяха красиви и момчетата тичаха след тях, но никой не поглеждаше Надя.
Изведнъж пред нея се появи странна старица.
– Мило дете, защо плачеш? – прошепнала тя с хрипливия си глас.
– Съучениците ми се присмиват, – Надя тилкова много искаше с някого да сподели мъката си.
– Аз зная как да ти помогна. У дома имам вълшебна пудра….
Старицата не успя да довърши, когато Надя бързо скочи и извика:
– Аха! Ще сложа твоята пудра върху лицето си и кожата мо ще се смъкне! Да не мислиш, че съм толкова глупава? От къде на къде бабичка ще кръстосва улиците нощем и ще предлага „вълшебна“ пудра? Не, благодаря, аз си отивам.
– Стой, момиче, исках да ти дам пудрата, за да я продаваш евтино на твоите съученички. И тогава те ще станат неприятни на външен вид.
На следващия ден Надя продаваше пудра на тези момичета, които я бяха обиждали и ѝ се присмиваха. По лицата им се появиха същите пъпки, както и по нейното.
Да, но това не направи Надя по-красива и приемана от другите. Не отмъщението, а любовта обръща нещата към по-добро.

Един падишах държал при себе си за лов бял сокол. Той много го обичал и пазел. Веднъж сокола отлетял и кацнал на покрива на една старица. Тя го хванала и започнала да го разглежда.
– Ох, горкичкият! Как можеш с такъв крив клюн да кълвеш?
Тя взела нож и подрязала клюна от долу и малко отгоре.
– Ето, – започнала да се любува на работата си, – сега по-лесно ще кълвеш зрънца.
След това старицата погледнала ноктите на сокола.
– Ай, нещастният ми, – завайкала се тя. – Никой ли не се е сетил до сега, че тряба да ти подреже големите нокти?
И старицата бързо обработила ноктите на сокола. Тя много го обичала и се постарала да го избави от всичките му недостатъци.
Когато падишаха узнал, че сокола му е изчезнал, издал указ, че който човек го намери ще получи щедра награда.
Намерили сокола в дома на старицата. Скоро занесли любимата птица на падишаха. Разказали му как една старица се грижела за него и много го обичала. Погледнал падишаха сокола си и много се натъжил, но нищо не казал. Заповядал да го пуснат на свобода и заявил:
– Това може да се случи със всеки, който попадне в ръцете на невежи хора.
Правилно казват, че е еднакво лошо, врагът да ви устрои хитро неприятност и глупав човек да ви окаже услуга.

Веднъж Любовта и Раздялата наблюдавали една млада двойка. Раздялата потрила ръце и настървено казала:

– Обзалагам се, че ще ги разделя!

Любовта помолила:

– Позволи ми да отида само един път до тях, а после прави каквото искаш и ще видим дали можеш да ги разделиш.

Раздялата се съгласила. Любовта дошла до младата двойка, докоснала я. Погледнала ги в очите и видяла как между тях преминала искра. След това се отдръпнала и казала:

– Сега е твой ред.

Раздялата казала:

– Не, сега аз нищо не мога да направя, защото сърцата им са изпълнени с любов. Ще погледна към тях по-късно.

Минало време. Раздялата влязла в дома им и видяла млада майка с бебе и баща. Тя се надявала, че любовта е преминала, но когато погледнала в очите им видяла благодарност. Раздялата вдигнала рамене и казала:

– Добре, ще дойда по-късно.

Минали години, Раздялата отново се появила в дома им. Там шумели деца. Мъжът си дошъл уморен от работа, а майката успокоявала децата. Сега е времето вече да бъдат разделени, защото любовта и благодарността трябва вече да са напуснали сърцата им. Но когато погледнала в очите им Раздялата видяла уважение и разбиране.

– Ще погледна по-късно, – измърморила Раздялата.

Тя отново дошла. Погледнала, децата били вече възрастни, побелелите родители ги съветвали. Погледнала в очите им и разочаровано въздъхнала, в тях се четяло доверие.

– Няма къде да отидат, ще дойда по-късно, – извикала Раздялата и затръшнала вратата.

След известно време Раздялата пак надникнала в дома им. Там тичали внуци, а до камината седяла прегърбена бабичка. Раздялата се зарадвала:

– Е, дойде и моето време.

Поискала да погледне в очите на старицата, но тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата отишла на гробищата и седнала до един гроб. Това бил гроба на мъжа ѝ.

– Закъснях времето, – натъжила се Раздялата, – времето е свършило моята работа.

Когато погледнала в очите на старицата тя видяла сълзи и спомени за любовта, благодарността, уважението, разбирането и доверието….