В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….

Не е възможно да запазите душевния си мир, ако не прогоним мислите, които не са угодни на Бога. Трябва да гледаме в сърцето си, какво става там. Ако няма мир, трябва да помислим в какво сме съгрешили.

За да имаме душевен мир, трябва да бъдем въздържани, в противен случай и нашите тела ще загубят мира си.

Не трябва да бъдем любопитни, имам предвид да четем вестници и книги, които опустошават душата ни и ни донасят униние, обезсърчение, смущение и объркване.

Не трябва да съдим другите, защото понякога се случва така, че без да познаваме човека, говорим за него лошо, а той по ум е подобен на ангелите.

Не се старайте да се занимавате с чужди дела, грижи се само за това, което ти е поръчано от по-възрастните и тогава за послушанието Господ ще ти помогне с благодата Си. Тогава ще видиш в душата си плодовете на послушанието си: мир и постоянна молитва.

Губим Божията благодат, защото не обичаме брата си според Божиите заповеди. Ако твоя брат те оскърби, а ти го осъдиш или намразиш, ще почувстваш, че благодатта си е отишла и мирът е изчезнал.

За да имаш душевен мир, нужно е да обикнеш този, който те е оскърбил и да се молиш за него.
Не можеш да имаш в душата си мир, ако не помолиш Господа да ти помогне да обикнеш всички хора.

Необходимо е да придобием послушание, смирение и любов иначе всичко, което правим, ще пропадне.

Един старец имал следното видение: Човек наливал вода в корито, което било с дървено дъно. Много се трудил човекът, но водата все пак изтичала и коритото оставало пусто. Ние живеем самоотвержено, но когато загубим някоя добродетел, заради нея душата ни остава пуста.

Веднъж един старец и един от неговите ученици влезли през портата на един голям град, за да разкажат на хората там за християнската вяра.

Един християнин, жител на този град отишъл при старецът и казал:

– Нужни ли са на някого тук твоите проповеди. Хората тук са с натежали сърца и се противопоставят на словото на истината. Те не искат да се учат. Не си губи времето с тях.

Старецът го погледнал и казал:

– Прав си.

След няколко минути при старецът дошъл друг християнин и казал:

– Не се съмнявай, ти ще бъдеш добре посрещнат в този град. Хората те чакат и се надяват да чуят скъпоценните думи на Евангелското учение, идващо от устата ти. Те жадуват за знания и са готови да служат. Техните умове и сърца са отворени за теб.

Старецът му отговорил съвсем спокойно:

– Прав си.

Ученикът не издържал и попитал старецът:

– Обясни ми, защо и на двамата каза едни и същи думи? Та те казаха съвсем различни неща?!

– Прав си, – казал старецът. – Вероятно си забелязал, че и двамата казаха истината, съответстваща на тяхното разбиране за света. Първият вижда във всичко само лошото, а втория търси доброто. Двамата възприема света такъв, какъвто очакват да го видят. Всеки от тях изхожда от своя опит за разбиране на света. Нито един от тях не излъга. Те и двамата казаха истината, само че не цялата.

Един старец живеел на планината в една пещера с петте си ученика. Наближавал празник. Те седнали да похапнат, но имали малко сух хляб и няколко плода.

– Ако ние сме смирени и истинни чада на Бога, – казал старецът, – то нека всеки от вас се помоли за храна, която иска да вкуси на празника.

Учениците смятали, че те са недостойни за тази благодат и накарали старецът да се помоли за всички и той се съгласил със радост.

Когато молитвата му свършила, в пещерата се появил непознат мъж.

– Идвам от далече, – казал той. – Родил съм се в пустинята.

Мъжът донесъл храна, за която братята никога не били чували. Имало грозде, нарове, смокини, орехи и неща, които по това време няма от къде да се вземат, медна пита, стомна с прясно мляко, както и 10 пресни хляба.

– Това ви изпраща един знатен и богат човек, – казал мъжът и си тръгнал.

Братята били смаяни от подаръците и си казали:

– Това наистина е изпратено от Бога.

Никола често задаваше на дядо си Божан въпроси.

Това не бе жажда за знания, а начин да се противопостави срещу вярата на дядо си и да му докаже, че това, в което Божан вярваше са пълни глупости.

Младежът нямаше какво да прави и реши отново да се заяде със стареца.

– Защо всеки вярващ трябва се смята за роб на Бога? – попита невинно Никола. – Това направо е унизително за свободния човек. Как може човек от 21 век да се смята за роб?

– Роби или слуги Божии стават хора, които доброволно са решили да изградят живота си по заповедите на Евангелието, – каза спокойно дядо Божан. – В тях няма нещо, което би противоречало на човешката природа и нищо, което би било унизително или противоестествено за човека.

– А ако някой не желае да живее по тези заповеди? – наежи се Никола.

– Неизбежно се превръща в роб на греха и страстите си, – усмихна се старецът.

– Следователно аз не мога да правя това, което на мен ми харесва, така ли? – скочи Никола.

– Погледни, – смирено каза старецът, – какви са плодовете на живот подчинен на увлечения, похот, сластолюбие, алчност…?

Никола мълчеше.

– Те водят към смърт, – заключи дядо Божан.

– Какво ще получа, ако се освободя от греха и стана роб на Бога? – попита Никола.

– Светост и вечен живот.

Нямаше смисъл да се продължава този спора. Нужно бе Никола да познае истината, която можеше да го освободи от заблужденията му.