Празникът си е празник. На него всеки очаква да получи желания подарък. Малките деца с нетърпение очакват белобрадия старец с червен кожух и голяма шапка, който носи голям чувал на гърба си.

Малките ученици също възбудено очакват Новогодишния празник.

Днес Таня Славова, дългогодишна учителка, научила много деца да пишат и четат, каза на учениците си:

– Знам, че сте нетърпеливи да видите какво ще ви донесе белобрадия старец. А вие написахте ли му вече писмо с желанията си?

Някои от децата поклатиха отрицателно глава, а други ентусиазирано заподскачаха по чиновете си:

– Хайде да му напишем, – предложи Симо.

– Добре, – съгласи се Славова.

Децата не дочакаха ново подканяне. Всеки от тях откъсна лист от тетрадката си и хвана бързо химикалката. Някой мислеха дълго, втренчили невиждащ поглед пред себе си, а други бързо и със замах написаха желанията си на листа.

Учителката прибра листовете и обеща:

– Ще ги изпратя по пощата. Вярвам, че навреме ще стигнат и подаръците ви ще дойдат за празника.

Децата с одобрителни възгласи напуснаха стаята.

Славова разтвори листовете с посланията и се зачете в тях. Ситен почерк с добре подредено букви, строени като войници, привлече вниманието ѝ.

Там пишеше:

„Зная, че си добър старец и даваш на всеки желаното. Аз не искам много за себе си. Моля те изпрати в дома ни храна, защото през повечето време тя липсва и аз постоянно съм гладна. Донеси ми и по-топло одеяло, защото мама не можа да купи дърва и въглища, а нощите са много студени. Бих искала да си имам и аз топка, като Катя от съседния вход. Ако това те затруднява, поради многото поръчки, поне храна и одеяло ми донеси, моля те. Ели“.

Очите на Славова се насълзиха.

– Колко е ужасно, – каза си тя, – когато децата мечтаят за неща от първа необходимост.

Тя сподели, желанието на Ели с колегите си и някои от родителите на учениците си и резултатът не закъсня.

Бяха събрани много играчки и други полезни неща, включително и топли одеяла, които бяха подарени не само на Ели, но и на други ученици, чиито семейства живееха бедно и търпяха по една или друга причина лишения.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

В един град живееше Спиро. Той беше ковач и то много добър в професията си. Беше от хората, които не вярваха в Бога. Изявяваше се като начетен човек и умееше да опровергава всеки аргумент на християнството.

Възрастния вече дядо Кольо, който беше християнин, желаеше от цялото си сърце да приведе този човек при Христос. За целта възрастния човек бе изучил много от аргументите за и против християнството.

Един ден, когато реши, че вече е подготвен добре отиде при ковача. Но Спиро бе непоклатим.  Само с няколко думи опроверга всичките аргументи на християнина.

Дядо Кольо заплака и каза на ковача:

– Не мога с нищо да възразя на аргументите ви, но искрено съжалявам за душата ви.

Дядо Кольо се прибра у дома и сподели с жена си:

– Не успявам в Божието дело, обърквам се, смущавам се и нищо не постигам. Но Бог е свидетел, че много ме боли за душата на този човек. Не можах да докажа нищо на Спиро, за пет минути той отхвърли всичките ми аргументи.

Ковачът също се прибра у дома си и каза на жена си:

– Днес дядо Кольо ми каза думи, който не можах да разбера точно. Каза ми, че искрено съжалява за душата ми. Какво означава това?

– Най-добре е да отидеш и да го попиташ сам за това, – отговори жена му.

И Спиро се запъти към дома на възрастният християнин. Преди да почука на вратата, той ясно чу от прозореца:

– Господи, трудно ми е да благовествам, – молеше се дядо Кольо. – Ти знаеш, че и този път не можах да го убедя в нищо, но ме боли, че душата му е не спасена.

В този момент ковачът бе победен. Той не почука, а направо влезе в стаята, където се молеше старецът на колене.

– Не, не! Вие не сте пречка за Божието дело. Мислех, че зная всички доказателства против християнството, но вие ми дадохте такова, срещу което не мога да се съпротивлявам. Казахте ми, че искрено съжалявате за душата ми! Моля ви, помолете се за мен!

Ковачът падна на колене до дядо Кольо и прие Исус Христос за свой личен Спасител.

На земята се бе настанила есента. Най-обикновена есен.

С нея е весело и приятно. Особено, когато тичаш по нападалите разноцветни листа, любувайки се на разноцветната гора, наслаждавайки се на ветрецът, който леко пощипва лицето ти……, но понякога е тъжно най-вече, когато стоиш зад прозореца и гледаш как зад него се лее дъждът.

Тази есен се оказа много дълга. Хората се умориха от чакане на следващия сезон.

– Кога ще дойде зимата? – питаха те. – Къде се забави?

А есента все още нямаше намерение да си тръгва.

Попръсне лек снежец, който веднага се разтопяваше. Завилнее за малко студения вятър из уличките на града, а след това отново слънцето стопля с лъчите си хората.

На главният площад вече поставиха елхата. Наближаваше Нова година. А есента все още властваше навсякъде.

Тя се радваше, без да обръща внимание на намръщените и недоволни лица на хората:

– Ще има празник! Не искам да си отида сега, та аз нито веднъж не съм срещала Новата година.

Есента не се завъртя на карнавала. Не трепна от страховитият вид на белобрадия старец

– Не искам да си отивам, не сега – нежно по детски се молеше есента.

– Но какво е Нова година без сняг, снежни човеци и зачервени детски лица? – питаха хората.

Накрая зимата не издържа и реши да прогони есента.

Настана ужасно време. Вятър разлюля дърветата. Редуваха се сняг и дъжд…. Зимата и есента  се бореха не на шега.

Накрая златокосата красавица с преплетени червени, кафяви и зелени нишки в премяната си се предаде. Тя си отиде, посипвайки улиците със сухи листа, тъжно виейки между голите клони на дърветата.

– Време е да си вървиш, – казаха ѝ хората. – Не упорствай, не лей сълзи и не упреквай зимата! Ела навреме, когато всички с радост ще те очакваме отново….

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..