На Нестор Киряков  му предстоеше важно пътуване. Имаше среща с чуждестранни бизнес партньори. Ако успееше в договарянето го очакваше голяма печалба. Бяха са уговорили няколко месеца преди това.

Но времето се случи много ветровито и всички полети бяха отменени. Плановете на Нестор бяха провалени.

– Срещата няма да се състои на предвидената дата, – крачеше нервно Киряков на летището.

Той бе много ядосан. Това съвсем не го бе предвидил. И най-лошото бе, че всичко бе заложил на тази карта, а сега всичко се сгромоляса.

Изведнъж в него настъпи неочакван мир.

„Това закъснение ще ми даде повече време да бъда със семейството си, – помисли си Нестор. – Колко пъти съм пренебрегвал жена си и децата си, заради разни бизнес сделки. Дори на семейни празници, тържества, особени случаи съм се измъквал с думите, че имам среща с бизнес партньори“.

Киряков седеше на една от пейките в чакалнята и плачеше:

– Това е дар от Бога, за да се осъзная колко съм пренебрегвал хората, който най-много ме обичат. Трябва да се възползвам от тази възможност.

Хората, които минаваха край него клатеха глава и казваха:

– Горкият, сигурно е изпуснал важна среща.

Неговите сълзи за околните бяха признак за неуспех, провал, ….

Нестор седеше на пейката, но вече разсъждаваше по-трезво върху случилото се.

– Ето и апостол Павел извличаше най-доброто от непредвидените обстоятелства. Собственият му народ не приемаше Евангелието, това обаче не го спря. Той намери нова възможност и започна да проповядва на езичниците.

Нестор наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, благодаря ти за възможността, която ми даваш да бъда по-дълго със семейството си. Боже, помагай ми да виждам всяка възможност, когато пред мен се появят спънки и препятствия ….

След това той стана и тръгна към изхода. На лицето му грееше щастлива усмивка.

Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..

В трите краища на един равностранен триъгълник се намира по една мравка. Всяка мравка започва да се движи по произволно избрана ъгъл по права линия.

Каква е вероятността, нито една мравка да не срещне останалите две?

Сега е ваш ред. Мислете и съобразявайте!

За по-нетърпеливите следва ….

Отговор: Има два начина, чрез които мравките няма да се срещнат: да се движат по часовниковата стрелка или обратно на нея. В противен случай срещата им е неизбежна.

Ако мравките избират всяка за себе си произволна посока за движение, вероятността да се избегне сблъсъка между тях е 1/4.

Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.

Времето бе хубаво. Но Младен не го забелязваше, защото с нетърпение очакваше Пенка. Тя беше в отпуск и скоро си бе дошла у дома.

Младен крачеше нервно напред назад, Пенка закъсняваше.

– Какво я е задържало, – сърдито мърмореше Младен. – Жалко, че няма телефон, иначе до сега да съм ѝ се обадил.

Младен започна да губи търпение и ….изведнъж тя пристигна.

– Извинявай, – каза Пенка. – Наложи се да говоря с една жена. Тя имаше голям проблем. Не можех да я оставя така. Беше много отчаяна.

– Ти си позволила тази жена да вземе от „нашето“ време? И се надяваш аз да те разбера?

– Но, Младене, тя бе в нужда, а аз бях на точното място. Нима не трябва да ѝ помогна?

– Добре, Пепи, ти си като добрия самарянин, но как се чувстваш, когато закъсняваш за среща? – попита Младен с лека ирония в гласа.

– В такива ситуации съм се научила да се доверявам на Бога и Той винаги е промислял за това, – отговори твърдо Пенка.

– Тогава щом закъснея, – сбърчи нос Младен, – ще моля Бог да ми помогне да се справя с последствията.

– На всеки може да се случи да закъснее, – вдигна рамене Пенка, – но ние имаме избор как да реагираме. С раздразнение или с увереност, че Бог ще ръководи нашите стъпки.

– И какво? – засмя се Младен. – Нека си закъсняваме, няма значение, че някой ни чака и си губи времето заради нас.

– Когато се доверим на Бога, сърцето ни се изпълва с мир, – заяви Пенка. – А как е твоето сърце след като роптаеш и негодуваш?

По-късно Младен сам установи, че когато накара хора да го чакат, ако той е имал основателна причина, те му прощаваха за неудобството, което им е причинил.