Сашо бе радостен. В антикварната книжарница бе открил много старо издание на книга от неговия любим автор.

Това бе едно от първите издания на тази книга.

На вътрешната страница бе изписано името на предишния собственик.

„Юри Павлов декември 1943 г“.

– Сигурно става въпрос за времето, когато са отпечатвали части от тази книга, – предположи Сашо.

Той махна с ръка:

– Този писател казва нещата така, че запечатва Божието Слово в сърцето ми, – възкликна Сашо.

И той се зачете в старото издание:

„Същественият порок, най-голямото зло, е гордостта. Непокорство, гняв, алчност, пиянство и всичко това, са просто ухапвания от бълхи в сравнение: именно чрез Гордостта дяволът стана дявол: Гордостта води до всеки друг порок: това е пълното анти-Бог състояние на ума. . . Докато се гордеете, изобщо не можете да познавате Бога. Гордият човек винаги гледа отвисоко на нещата и хората; и разбира се, докато гледате надолу, не можете да видите нещо, което е над вас“.

– Гордостта е зловеща, – въздъхна Сашо, – а Бог ме призовава към смирение, но не преувеличеното и самоотричащо се такова, нито към фалшива скромност. Той ме предизвиква да осъзная колко голяма е Неговата святост в сравнение с моята греховност.

Петърчо крещеше:

– Мамо, ела в банята. Тук има огромен паяк.

Майката веднага се втурна в банята и откри:

– Въпросният паяк е по-малък от нокътя на кутрето ми, – въздъхна тя. – Ако никога не е виждал наистина голям паяк, тогава този с неговия размер ще му изглежда голям.

Ако преди сме познавали само любовта и грижата на друг човек, тогава можем да си мислим, че това е най-голямото, което любовта и грижата могат да бъдат.

Когато се сблъскате с Божията любов и грижа за вас, всичко останало бледнее в сравнение с нея.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Дамян бе пропадал в ледена вода. Ледът бе крехък и не издържа под краката му. Едва се отърва. Простудата бе нищо в сравнение със страхът, който бе преживял.

Един ден приятелите му го заведоха до едно замръзнало езеро.

– Няма опасност да се счупи ледът, – увещаваше го Петър. – Той е замръзнал яко.

Живко изтича на замръзналото езеро и скочи няколко пъти върху него.

– Ето виж, – каза му той, – здрав е. Не се страхувай.

Как ли не го убеждаваха, но Дамян бе непреклонен:

– На вид, да. Докато пропаднеш под него …

Накрая приятелите на Дамян го хванаха и го довлякоха до средата на замръзналото езеро.

Отначало той го изпробва плахо. След това бавно и колебливо започна да се доверява на леда.

Миналия опит с леда ми напомня за философиите и ученията, в които сме вярвали.

Уповавате ли на тънък лед или на нещо по-стабилно?

Няма по-здрава основа от Христос.

Доверете миналото на Божията милост, настоящето на любовта Му и бъдещето на Неговата промисъл.

– Светът около нас постоянно шуми: „Кой трябва да бъдеш?“, – започна непринудено разговора Генади.

– Но Бог вече е определил кой си, – подскочи Станимир.

– Е, да, – съгласи се неохотно Генади.

– Твоята идентичност не се основава на представяне, външен вид или сравнение. Тя е вкоренена в Христос. Ти си напълно познат и обичан, – обясни Станимир.

– Може донякъде и така да се приеме, – повдигна вежди Генади.

– Когато разбереш своята идентичност, – размаха ръце Станимир, – спираш да гониш одобрение и имаш цел. Не си просто приет, ти си назначен.

– Всъщност кой съм? – присмехулно сви очи Генади.

– Ти не си това, което правиш, което имаш или което другите казват за теб. Ти си любимо Божие дете, – възторжено обяви Станимир.

– Ами ако не съм такъв? – повдигна вежди Генади.

– Тогава си повярвал на някаква лъжа за себе си, а Бог иска да я замени с Истината, – бързо реагира Станимир.

– Хмм …, недоволно поклати глава Генади.

– Какво чакаш? – подкани го Станимир. – Декларирай, че си избран, простен и отделен. Тези три твърдения са основани на Писанието.

– И навярно трябва да приема твоя Бог, – сбърчи нос Генади. – Не още не мога да го направя. Просто не вярвам.

Станимир повдигна рамене и каза:

– Човек е създаден със свободна воля. Ти имаш право на избор, но после да не съжаляваш за него?!