Изследователите открили, че октопода и сепията променят собствената си РНК самостоятелно, за да се адаптира по-добре към условията, които ги заобикалят.

Учените са открили, че калмари и октоподи имат невероятни способности. Оказва се, че тези животни могат да правят промени в собствена си РНК.

Промяната на живите организми се случват постоянно, въпреки че не можем да го видим наяве.

По-голямата част от животните имат спонтанни мутации в ДНК, които определят тяхното по-нататъшно развитие.

В същото време, калмари и октоподи относно си развитието са разработили много интересен механизъм. Тези същества са в състояние да променят целенасочено РНК, с цел по-добре да се адаптират към околната среда.

Такива „модификации“ въздействат на изработването на протеини, което помага на организма да се приспособи към съществуващите условия, без да се прибягва до мутация в генома.

Още през 2015 г. учените са установили, че калмари могат да редактират до 60% от РНК на нервната си система, опитвайки се по-добре да се адаптират към променящите се температури.

Сега анализът на хиляди РНК проби е показал, че подобен капацитет има в октопода и сепията – мекотели, които живеят предимно в топлите морета в близост до брега.

Това е само първият етап от изследването. В бъдеще учените ще се опитат да създадат генетични модели и да разберат с тяхна помощ ставащото изменение в организма на октоподите и сепиите, също ще изяснят и какво ги предизвиква.

В едно семейство имаха куче, кръстоска на английски булдог с неизвестна порода куче. То имаше забавен вид, но и сериозен дефект.

Заради намалената носоглътка, която имаше по линия на булдога, но с напълно нормална физиономия и шия, от другото куче.

Песът вместо обичайното ав-ав, издаваше звуци подобни на „ма“, „да“ и „на“. С времето дефектът се превърна в интересна способност. Кучето съвсем ясно казваше: „да“, а после и думата „мама“, което забавляваше всички познати.

Веднъж, когато стопанката разхождаше Робин, така нарекоха кучето, се появил един тип със куче.

Самодоволен с претенциозни маниери. Не много приятен с късокосместо коли на каишка, което изпълняваше безупречно всички упражнения на площадката: Прескачаше препятствия, бягаше по греда и т.н.

Когато непознатият се измори да демонстрира с игри своя питомец каза:

– Той е най-добрия в страната и това естествено го дължи на мен. Аз съм най-големият гений по дресировка и обучения на кучета.

След това високомерно изгледа Робин и пренебрежително каза:

– А вие имате непонятна кръстоска. Глупави кучета няма.

Стопанката на Робин не искаше да спори. Погледна към своя питомец и каза:

– Да, глупави няма нали, Робин?

Песът вдигна тъжните си очи и ясно отговори:

– Да, мама, – и виновно наведе глава.

– Няма нищо, не се разстройвай, – подкрепи го позната, която минаваше от там и продължила с тях по пътя.

А гениалният дресьор още дълго стоеше с отворена уста и изцъклени очи.

За повечето хора постъпването в университета, е един вид стъпка към зряла възраст, прехода от пубертета към зрялост. Но понякога има уникални студенти, които са взели този етап на такава малка възраст, че тях не можем да ги наречем и тийнейджъри.

Учебната програма на университета е доста сложна, дори и за възрастен, а за един десетгодишен хлапак притежаващ удивителни способности е нещо съвсем лесно.

На двегодишният Джейкъб Барнет лекарите поставили диагноза „аутизъм“. Според тях  той едва ли щял да се научи нормално да говори, да чете и да пише.

Джейкъб бил изпратен в учебен център за деца със специални нужди, а след това в класове за корекция на обучението му.

Родителите му забелязали, че опростената програма дразни сина им и те го оставили на домашно обучение.

Когато Джейкъб бил на осем години, майка му го взела от класовете за корекция и започнала да го води на лекции по математика, астрономия и физика в университета.

Изучавайки училищния курс по математика за две седмици, десетгодишния Джейкъб постъпил в университета. и започнал да учи физика на кондензираната среда.

Още преди да постъпи в университета, Джейкъб започна да работи по своя собствена, разширена теорията на относителността. Когато бил на 13 година тази му работа била публикувана и високо оценена от професорите.

На 15 години Джейкъб постъпил в Perimeter Institute for Theoretical Physics в Канада, където защитил дисертация, защитаваща тезата му.

Неговият коефициент на интелигентност е повече от 170 точки. Той е показал невероятните си умения по математика, астрофизика и теоретична физика. Той дори  е предлаган за Нобелова награда!

Не е зле за човек със синдром на Аспергер, който все още трудно завързва връзките на обувките.

Дерек Хоя е 23 годишен жител на Лондон. Той събира милостиня на улицата и по този начин си докарва по 400 долара ежедневно.

– Това е твърде тежък труд, – признава Дерек. – На първо място трябва да притежаваш забележителни актьорски способности, за да предизвикаш в тях жалост и да ги накараш да отворят портмонетата си.

До сега на текущата сметка на Дерек в една от лондонските банки има 15 хиляди долара.

В редките часове на почивка той се показва в най-скъпите магазини. Работната му дреха трябва да произведе впечатление на „бедност, съхраняваща човешкото достойнство“.

„Аз не се страхувам да работя, но гладувам и замръзвам. Моля помогнете ми“.
Това е плакатът, който Дерек смята за най-ефектния.

Колкото и странно да звучи и тази „вяра“ може да бъде сляпа. И тя е такава, когато без всякакво изследване се приема с доверие от признат авторитет. Това, че човек я е приел, не означава, че тя е истина или лъжа.

Нещо повече, както вярващите, така и атеистите могат да проявят ограниченост и нежелание да знаят каквото и да е, което теоретически може да подкопае техния мироглед. Това не е особеност на вярата или атеизма, а на човешката психология. За нея даже има специален термин: „склонност да утвърждаваш своята гледна точка“.

От цялата налична информация, хората са склонни да изберете нещо, което се вписва добре с техния вече установен мироглед и игнорират или отричат факта, че то не съответства.

Интелектуалното търсене, способността да се усъмним в своите позиции, откриването на нови данни и всичко, което противоречи на „сляпата вяра“, не е задължително да доведе човека до атеизма.