Здравето и живота не се купуват с пари. Стоян Малинов печелеше много, но не това бе най- важното в живота му.

– За да те запомнят хората, трябва им се отдадеш безвъзвратно, – каза той на бай Горан.

Двамата бяха станали приятели при един спешен случай, когато спасяваха пострадали хора.

– Не се ли изразходваш прекалено много? – попита бай Горан.

– Но умираш щастлив, – каза възторжено Стоян .

– Доста си известен дори и в Интернет. Не се ли затваряш много в Мрежата?

– Интернетът не е затвор, а прозорец към света. Имаш възможност да общуваш с много хора на различни теми. Чрез него можеш да се самообразоваш, дори да получиш квалификация от няколко университета.

– Да, – съгласи се Горан, – разширяваш мирогледа си. Но информацията е стока, а в Интернет я получаваш напълно безплатно, а има търговци в мрежата, които продават доста умело.

– В Нета се продава и купува всичко. Ако прочетеш какво е написано за теб там, ще се видиш съвсем различен, а това „огледало“ често лъже.

– И ти е хубаво да пребиваваш във виртуалния свят?

– Понякога Интернетът е отвратително реален. Създаден от Пентагона за нуждите на ЦРУ, днес мрежата се е превърнала в колосален изповедник. В него можеш да намериш всичко, дори това, което не ти трябва. Свобода и насилие, любов и измама, производство и пазар, политика и реклама, порнография и изкуство.

– А ти какво всъщност търсиш в Интернет?

– Забавлявам се. Често ме занимава не експлоатацията на човек от човека, а наглостта на човешката личност. Лишаваме се от чувства и свободата да мислим. Харесва ни да сме роботи. Превръщаме удоволствията си в спорт и бизнес. Не може от всичко да се печели, понякога човек губи. Представи си любов без мъка.

– Не е ли Мрежата, Стояне, един „отвъден“ свят? В който няма съприкосновение, истинско разбиране. В него можеш ли да усетиш мощна мишца, която те подкрепя? Като, че ли всичко е толкова далече там, на хиляди километри от теб.

Стоян се засмя, той не можеше да разбере бай Горан, защото ги деляха две поколения, но и Горан трудно го разбираше.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Всичко мина добре, макар че Юсейн Болт започна етапа си от втора позиция. Той не остави на японците никакви шансове.

Болт е завоювал общо девет златни медала. Сравняват го с двамата велики спортисти на всички времена финландеца Паоло Нурми и американеца Карл Люис.

Болт планира да завърши изявите си през 2017 г. на Световното първенство в Токио. И ако и там спечели, в днешния свят в спринта няма спортист равен на него.

Някой му бил казал, че ако стане деветкратен олимпийски шампион, ще получи безсмъртие.

Не са го излъгали. Той стана „безсмъртен“ в историята на световния спорт.

Днес учените не се съмняват, че при спорта, където се постигат високи резултати, ролята на психиката е не по-малко важна, от физическото състояние на спортиста.

Тим Нокс, професор от университета в Кейптаун е доказал, че мозъкът има подсъзнателни механизми за самосъхранение.

Те се проявяват, за да не може организмът да се приближи прекалено близко до опасностите. Нокс нарича този механизъм „централен регулатор“.

Според него, умората е защитна емоция, а не отражение на физиологичното състояние на организма.

Вродените или придобити увреждания не са нещо необичайно сред хората. Едно от най-тежките увреждания е слепотата.

Тя е крайна форма на нарушение на зрението., при която човек нищо не вижда.

Около 39 милиона хора в света са напълно слепи. Техния живот много се различава от този на здравите хора.

Съществува мнение, че слепите не са социално активни.

И че единствената причина, поради която излизат от дома си е да пазаруват, да си плащат сметките и да ходят на работа.

Някои слепи се държат така, но други напълно противоположно.

Те искат да научат нещо ново. Посещават концерти, ресторанти и даже кино. Занимават се със спорт, включително екстремните.

Всичко зависи от личността, от интересите и предпочитанията на самия човек.