Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

На един от мачовете на втората лига в Испания, 3 минути преди края на мача, играчите от двата отбора, недоволни от съдийството, заобиколили арбитера и се опитали да го вразумят.
При това не само със думи и жестове.
В тази критична ситуация съдията, запазвайки пълно спокойствие, извадил червен картон и заявил, че той е за играчите и на двата отбора.

Две жени близки роднини се скараха. Кавгата им беше за имот. Това е сериозен проблем, не е дреболия. Много се караха и накрая спряха да общуват помежду си.
Трудно е да запазиш емоционалното си спокойствие, когато живееш в един апартамент с човек, от който силно си наранен. Там често се развихряха страсти.
И всеки знае, че подобни чувства не преминават, но разрушават живота, на този, който ги изпитва.
По-възрастната, от двете скарани жени, една вечер изведнъж загуби разсъдъка си, обезумя, започна да къса всичко, а после се опита да се покатери по стената.
Линейката пристигна и я откара в болницата, но тя беше в кома. Веднага започна лечението ѝ. Включиха я на изкуствено дишане, защото тя не можеше да диша.
Направиха изцяло преглед и поставиха следните диагнози: диабет и промени в панкреаса; туберкулоза – силно поражения в белите дробове; мозъчен тумур; подчелюстно подуване и като капак гноен минингит.
Лекарите нищо хубаво не можеха да обещаят на роднините.
В болницата дойде един мъж и се моли за нея и тя дойде в съзнание. Прехвърлиха я в друга болница. Тя започна тихо да говори, да се обръща, но не успя да се изправи на крака. Беше много слаба и изтощена.
След една седмица тихо умря.
Патологът шокиран обясняваше на роднините:
– Не разбирам, проверих всичко няколко пъти. Тя нямаше никакво заболяване. Всички предишни диагнози за тумор, туберкулоза и промени в панкреаса бяха изчезнали. Но от какво умря и аз не знам.
Причините за смърта ѝ назова човекът, който се бе молил за нея:
– Караниците, гнева и негодуванието.
Когато, той се помоли тази жена да оздравее, Бог отговори и тя бе здрава, но след това умря. Тогава мъжът се обърна към Бога:
– Господи, но защо тя умря, нали се молих да е жива и здрава?
Бог му отговори:
– Само не и когато самият човек иска да умре ..
Работата се състоеше в това, че тази жена беше много нещастна, с болно дете инвалид на ръце, без мъж и куп дългове. Тъжна история…..
Нашият гняв и емоции не са безобидно нещо, те могат да ни убият.

Мнозина вярват, че идеалната връзка с децата, съпруга и колегите е когато не съществуват конфликти, има само мир и спокойствие.
И те полагат усилия, за да избегнат конфликтите. Използват всякакъв начин да ги предотвратят, дори в ощърб на себе си, само и само да избегнат конфликтите.
В края на краищата нали идеалната съпруга и майка не крещи, не повишава глас и в нищо не противоречи?
Но проблема е в това, че всеки човек е различен, всеки си има своите „бръмбъри“ в главата и разбиране за ситуацията, така че без конфликт не може да мине.
Тук и там се получават несъотвествие, повишава се глас, стига се до конфликт. Появява се чувството за вина, угризения на съвестта и мисли от рода на : „Аз съм лоша съпруга и майка“, „При мен нищо не се получава“, „Аз не съм достойна….“
Когато говоря за конфликт имам в предвид конструктивния конфликт, той е много нужен и важен.
Представете си, вие се намирате на място, където има съмняващи се. Естествено, че в дадено обсъждане ще има хора, които мислят като вас, но ако се появи някой „другомислещ“, разговорът придобива съвсем друга окраска.
В спора всички ще загубите, ако не осъзнаете, че този конфликт  е резултат не от хората, а от различните  гледни точки.
В обществото трябва да разберем едно, че здравите отношение не се характеризират с без конфликтност, а с умения правилно да излизаме от тях.

Това се случило късно вечерта в едно индийско село. Един селянин отишъл да посети болен съсед на няколко мили от дома си, а на връщане било съвсем тъмното. Там, от където минавал, имало много змии, затова селянинът се страхувал да върви в тъмното. „Ами ако в тъмното настъпя змия?“ – мислел си човекът, треперейки като си мислел за тези ужасни създания.
Изведнъж, в несигурната светлина на луната селянинът видял нещо голямо, свит в средата на околовръстния път.
– Това е змия! – извикал бедния селянин и започна да се движи в кръг. – Помощ! Помощ! – викал той. – Змията ще ме убие!
Случило се така, че на близо имало и друг човек, който чул виковете му. Той бързо се завтекъл на помощ.
– Какво се е случило, приятел? ​​- попитал го той.
– Виж! Виж! – Извика селянинът, сочейки към предполагаемата змията. – Това е змия!
Човекът бил с фенер. Той предпазливо се приближил до онова, което лежало на пътя, вдигнал фенера и погледна под краката на селянина. На пътя имало навито въже, някой го бил изпуснал на пътя.
– Приятелю, по-спокойно, – каза човекът – Няма змия, само едно навито въже. Страхът ти е изиграл лоша шега!
Колко пъти сте взели намотано въже за една отровна змия, готвеща се да ви отнеме живота? Ти започваш да тичаш наоколо, оставяйки всичко на страха, лишаваш се от увереност и спокойствие, но в действителност е трябвало просто да погледнеш по-отблизо в краката си и да се увериш, че това е само една илюзия. Този страхът ви лишава от жизненост, сила и увереност. Той не ви позволява да се движите напред и да се развивате.